Рандал Фрейкс
Терминатор 2: Страшния съд
По сценария на Джеймс Камерън и Уилям Уишър
ДЕН СТО ДВАДЕСЕТ И ШЕСТИ
Буенавентура, Мексико
16 юли 1984 г.
четвъртък, 8:58 ч.
Сара Джинет Конър караше през пуста, осеяна с кактуси пясъчна равнина. Пред нея се простираше навъсена планинска верига, над която бяха надвиснали дъждовни облаци, зад които, като гигантски стробоскоп, проблясваха мълнии. Бурята бе във въздуха.
По един или друг начин Терминатор я бе унищожил, мислеше Сара докато проверяваше барабана на своя Колт-Питон .357, след което го върна в кобура, мушнат под таблото на открития джип. Тя със сигурност не бе вече наивната, деветнадесетгодишна сервитьорка отпреди няколко месеца. Тази личност умря, когато двама души, които бе обичала повече от собствения си живот — бащата на детето, което сега растеше в утробата й, и майка й — бяха жестоко убити. Мисълта за смъртта им още я измъчваше, макар че се бе научила да поставя чувствата си на място, от което не биха й пречили да оцелее. Защото сега Сара Конър бе най-важното нещо на света.
Тя приближи до ухото си един „Уокман“ и чу записа, който бе направила преди няколко минути, когато спря за да зареди. „Дали да ти разкажа за баща ти?“ Погледна надолу към подутия си корем. „Би ли повлияло на решението ти да го пратиш тук, на смърт?“
Тя знаеше, че все някога ще трябва да вземе решение и потрепери. „Но ако не изпратиш Кайл, самия ти няма никога да съществуваш.“
Безумната мисъл премина като вихрушка през съзнанието й. Кайл Рийс, млад войник, пожелал да бъде изпратен назад във времето, за да я защити от терминатора, бе заченал в утробата й сина, който един ден щеше да нареди на баща си да се върне назад във времето, за да може тя да забременее, така че синът да може да нареди на баща си да се върне назад във времето, за да може… омагьосан кръг, в който неизменно се стигаше до началото. Тя си спомни какво казваше за парадоксите господин Бауланд, учителят по физика в училище — вселената е един голям питон, който е захапал опашката си. Това я караше да се чувства като марионетка на съдбата, обикновена брънка в причинно-следствената верига. От друга страна, волята й да оцелее изглежда определяше изхода от събитията. Или може би човешката воля бе само още един елемент от предначертания план? Целият й останал живот може би щеше да бъде отговор на този въпрос,.
Гласът й все още се чуваше от магнетофона: „Май ще взема да ти разкажа за баща ти. Дължа му го. И може би ще е достатъчно да знаеш, че през малкото ни часове заедно, се обичахме колкото за цял живот“.
Тя го изключи. Думите звучаха толкова изтъркано, толкова банално в сравнение с изгарящите спомени. Сара искаше синът й един ден да обича баща си, колкото тя го обичаше сега. Но никога не бе имала дар слово… Отчаяна, тя извади касетата и я постави в жабката до нарастващата купчина други С90. Наричаше ги „Книгата“ — аудио-хроника на информацията, от която синът й щеше да се нуждае, за да оцелее. Тази сутрин тя бе записала разказа за пристигането на Терминатор преди сто двадесет и шест дни. Как е бил „убит“ три дни по-късно. И огромните промени, настъпили в живота й през тези три дни…
Сара Конър, която ходеше на училище и си мечтаеше да се омъжи за мил човек, да води обикновен живот, уютно сгушена някъде в потъналите в подрязана зеленина предградия, бе унищожена от огнената смърт, наречена Терминатор. Като уби тези, които тя бе обичала, той я бе научил да мрази повече, отколкото изобщо си бе представяла, че е способна. Бе си отмъстила като смачка киборга в една хидравлична преса. Но не й беше приятно да мисли за това. Защото след като натисна бутона, изпратил с трясък тежкия чук надолу, като Божи юмрук, тя също бе умряла и се бе преродила сред кръв и мъка, в един свят, в който всички бяха обречени на масово унищожение и всеобщо страдание. Тя знаеше това, което на никой друг не бе известно: един ден Скайнет, компютърът, създаден да контролира автоматично ударните американски ядрени сили, щеше да „оживее“ и първата му съзнателна мисъл щеше да бъде, че човечеството е отживелица. Щеше да нанесе първия удар, да преживее ответната огнена буря, прикрит в укрепения подземен комплекс в Чейенските планини, докато на повърхността мъже, жени и деца щяха да се гърчат в предсмъртна агония. С настъпването на ядрената зима цивилизацията щеше да замре. Не след дълго създадените от Скайнет машини — негови очи, уши и оръжия — щяха да плъзнат по земята и да поискат своето. Щеше да пожелае светът да бъде населен само с безброй механични подобия на него самия — върховния егоист, пряко контролиращ автоматизираните заводи, нужни за целта му. За това бъдеще й бе разказвал Кайл Рийс. А идването на Терминатор я бе накарало да му повярва.