Пръстените започнаха да се въртят бавно около различни оси, като гигантски жироскоп. Жуженето на силовите полета се усили и тоновете им се сляха в някаква странна хармония.
Всички отстъпиха назад, когато големите триъгълни плочи на пода около отвора се спуснаха надолу и той се разшири. Пръстените се завъртяха по-бързо, увиснали в пространството отгоре. След това започнаха да се спускат надолу, отнасяйки Кайл. Очите му още веднъж срещнаха тези на Джон и той не ги отмести, докато слизаше в невероятно голямото, кръгло пространство на хроногенератора. Джон се приближи и го проследи с поглед, докато Кайл почти изчезна. Сега пръстените се движеха толкова бързо, че приличаха на въртяща се сфера от стомана. Височината на хармоничните звуци леко се повиши и се чу нещо като мелодия, от която се изправяха косите. От стените на генератора започнаха да излизат дребни искри. Джон се наведе над ръба, замаян. С тревога, Фуентес скочи напред и го улови, преди да загуби равновесие и да падне в машината на времето.
От генератора заискачаха светкавици, които набраздиха въздуха над главите на хората. Уин почувства силната миризма на озон и се наведе. Натрупваше се огромно количество енергия. Всички се прикриха зад преградите и поставиха предпазни очила. Ставаше нещо невероятно и в средата му бе Кайл Рийс.
В долната камера, в чийто център бе младежът, бе концентрирана страхотна енергия. Жуженето и пукането на генератора се бяха превърнали в пулсиращ рев. Сърцето на Джон препускаше със скоростта на пръстените. Чу се пронизващ писък, сякаш загива някой бог. Помещението се изпълни с гореща бяла светлина. Без очилата хората биха ослепели.
Когато блясъкът отслабна, пръстените бяха празни. След малко движението им спря, а те бяха обгорели и димяха. В този безкраен миг на преместване във времето, Кайл Рийс бе изчезнал и, странно, на негово място се бе появило въртящо се кълбо остатъци — смачкани консервени кутии, пожълтели вестници от 1984 година и чувал с боклук от същото време.
Фуентес бавно свали очилата си.
— Madre de Dios1!
Уин внимателно се доближи до ръба и погледна надолу. Прескочиха искри, след това изчезнаха. Боклуците паднаха на пода.
— Работи! — каза Уин възбудено и продължи — Това е пространство от 1984 година. Заменено с къс сегашно пространство.
Джон свали очилата си; очите му още не можеха да свикнат със слабата светлина. Фуентес го попита:
— Сега какво ще стане със сержант Рийс, сър? Искам да кажа… какво наистина стана?
Погледът на Джон сякаш не бе в това време и пространство.
— Той завършва мисията си и… умира.
Фуентес кимна:
— Той е добър войник.
В очите на Джон се промъкна отчаяние и той добави съсредоточено:
— И мой баща.
Лейтенантът го погледна изненадано. Сега разбра от какво се бе страхувал Джон. И защо не бе в състояние напълно да се радва на победата им. Цената бе твърде висока.
Генералът се извърна настрана от димящата камера, сякаш състарен с години. Кръвта се изтегли от лицето му, чертите му се отпуснаха. Той потърси опора в рамото на лейтенанта.
Фуентес си даде сметка, че за първи път го вижда да губи сили. Бе го виждал уморен, самотен, обзет от черни мисли, но не като сега. Той изкрещя на испански заповед, предназначена за екипа сапьори зад него:
— Приготвяйте зарядите. Върнете това проклето място обратно в ада!
Джон разтърси глава, за да се съвземе.
— Още не. Има още нещо, което трябва да направим. — Той се обърна към Уин: — Какви са измерванията?
Уин погледна към големия колкото дланта му енергометър, който висеше на колана му. След това вдигна озадачен поглед към Джон:
— Както казахте вие.
Генералът пое дъх и почувства, че колелата на съдбата се приближават. След това, като събра куража си, той излезе бързо от помещението. Уин го последва. Фуентес се намръщи и объркан хвана учения за ръката:
— Какви измервания? За какво говорите?
Уин посочи уреда.
— Това е енергийният импулс вследствие на преместването. Улових още два такива, докато си пробивахме път насам.
— Два?
Уин продължи напред нетърпеливо, но Фуентес не го остави:
— За какво става дума?
— Първият трябва да е бил терминаторът изпратен назад в 1984 година.
Фуентес все още не разбираше:
— Да?
Уин рязко зави по коридора и ускори крачка, за да догони командващия. Фуентес не го оставяше на мира:
— А втория?
— Друг терминатор. Може би.
Стъпките на Джон отекваха по сводестия тунел, лейтенантът и Уин го следваха. Минаха покрай многобройни галерии пълни с тежки машини, сега студени и неподвижни, покрай огромна библиотека, събрала стратегическите технологии, създадени от Скайнет. Дори суперспециалистите на Джон щяха да успеят да проучат всичко едва след години. И след като веднъж дешифрират функциите на машините, Джон трябваше да реши дали да ги унищожи, или да ги повери на обществото, изправящо се от пепелищата, с надеждата да ги използва с отговорност. Не разполагаше с информация, която да му помогне да вземе това решение, нямаше спомени от миналото, свързани с бъдещето от сега нататък. Нямаше ключ към събитията след днешния ден. Но когато крачеше към една масивна стоманена врата, спомените нахлуха в главата му. Знаеше, че пред него е вратата на съдбата. Знаеше, че зад нея ще намери това, което търси — окончателния отговор на въпроса, който го бе измъчвал през целия му живот. Всичко това истина ли е? До самия край?