Уин се доближи до вратата и долепи малка сонда до контролното й табло. Набра кода, който бе извлякъл от вътрешния терминал на един повреден „ловец“ и бързо отстъпи назад. Металните лостове се изтеглиха автоматично и вратата се отвори със свистене.
Джон прекрачи прага и насочи фенерчето си към далечния край на стаята. Устата му увисна от изумление. Фуентес и Уин влязоха след него и насочиха и своите фенерчета нататък.
Пред тях имаше голяма преса, която достигаше до тавана. От стената към нея отиваше сноп още топли тръби. Те минаха под тях и стигнаха до мястото, където се срещаха двете двадесеттонни метални плочи. Осветиха вдлъбнатината с човешка форма. Джон примижа от блясъка, които идваше от ръба на малко отверстие, на мястото на шията. Посегна с дулото на оръжието си. Една блестяща капка от нещо, приличащо на живак, се залепи без усилие на метала и сякаш попи в него, без следа. Джон обърна цевта така, че и другите да могат да насочат фенерите си към нея.
Фуентес се намръщи:
— Къде се дяна?
Уин гледаше върха на карабината, сякаш му предстоеше да се срещне с някой бог. Можеше да се забележи малка бучка, стърчаща само два милиметра от повърхността на метала, която обикаляше по ръба на цевта.
— Ето тук е — каза Уин.
— Къде?
— Изумително! Изглежда се е свързало с метала и безпогрешно е повторило формата му…
И последните съмнения у Джон изчезнаха. Бе време за последния ход от шахматната партия, която неохотно разиграваше вече петнадесет дълги години. Знаеше много от нещата, които щяха да се случат, но не знаеше до какво ще доведат събитията, настъпили след един определен момент в миналото. Разделителната линия между това, което знаеше, че се е случило, и това, което би могло да се случи, бе един нож, забит в захабена от времето дървена маса и думите НЯМА СЪДБА, изрязани в нея. Неговото собствено съществуване можеше да бъде заличено. Или може би всичко щеше да остане непроменено. Или… какво? За първи път той нямаше отговор. С нарастващо безпокойство даде карабината на Уин, взе сондата му и бързо отиде до една тежка стоманена врата, покрита с пласт топящ се лед. Набра кода и зачака…
Когато вратата се отвори навътре, ледът се счупи като стъкло. Той понечи да прекрачи, но Фуентес го изпревари и влезе пръв с насочено оръжие, за да предотврати евентуално нападение. Дъхът му се виждаше. Намираха се в стая-хладилник. Лейтенантът се сепна, когато лъчът на фенерчето му освети редица голи тела, висящи на метални скари, окачени на тавана.
Джон се огледа. Имаше стотици мъже и жени в редове по десет и във всеки ред телата бяха съвършено еднакви.
— Терминатори — прошепна Фуентес с ръка на приклада.
Джон бързо мина покрай синтетичните тела на един от редовете и се поколеба. Гледаше лицата. След това се загледа в съседния. Еднакви. Непознати за него. След това… отиде до следващия и спря. И те бяха еднакви, но този път познати за него лица. Бруталните, но хубави черти го разтърсиха.
Беше той.
От толкова отдавна, дори отпреди Страшния съд, когато земята бе само наполовина обезумяла и искреше от цветове. Очите на Джон запламтяха от обладалите го чувства. До известна степен това бе също толкова лошо, колкото и изпращането на Кайл.
Фуентес пристъпи напред и с дрезгавия си глас върна генерала към действителността:
— Ще ми е приятно да му натисна копчето на това място. След това видя лицето на Джон и попита:
— Какво има?
Джон гледаше най-близкия Терминатор. Очите му бяха затворени. Но не спеше. Чакаше. След това се обърна към лейтенанта с дрезгав шепот, уморен до дъното на душата си:
— Единственият проблем с пътуването във времето е… че не свършва, когато е свършило.
Генералът се върна бързо при Уин, който стоеше загрижен на прага. Фуентес видя, че Джон сочи един от висящите терминатори и говори в продължение на минути някакви технически дивотии, очевидно разтревожен. Сега това нямаше значение. Те бяха победили. Нали?