Зад него в прицепите на камионите бяха прорязани кръгли отвори, докоснати от кълбото на енергията, все още излъчващо светлина. На асфалта долу се беше образувал сферичен кратер. Мъжът бе стоял в средата. Той излезе измежду камионите, за да сканира паркинга, и се спря за миг пред три лъскави мотоциклета марка „Харли Дейвидсън“ близо до входа, подпрени на никелираните си стойки, оформени като кучешки лапи. От мюзикбокса се чуваше приглушена музика. Мъжът погледна през прозорците. Вътре хората се смееха, спореха и шумно си поръчваха напитки. Той се обърна и закрачи към вратата. Знаеше, че вътре се намира собственикът на един от моторите.
Дан тъкмо се бе разположил в едно от сепаретата. Мястото изглеждаше ужасно, но поне кухнята бе добра. До него двама свъсени шофьори с вирнати назад шапки се бяха навели над чиниите си. Трима опърпани мотоциклетисти с джинси и кожени якета играеха билярд в дъното, а под масата се търкаляха празните им кутии от бира. Собственикът на кръчмата, Лойд, застаряваща мечка в изцапана престилка, стоеше кисело зад бара, а в далечния край група шофьори, изчакващи мъглата играеха карти.
Когато дойде келнерката, Дан вдигна поглед. Веднага я заразглежда с интерес. Твърде много грим. Среден ръст. Няколко килограма в повече, но разположени предимно отпред, та й стояха добре.
Дан харесваше такива неща. Много. И тя дъвчеше дъвка със замаяния, полусъзнателен вид на човек, който гледа много телевизия. Лесна плячка.
Неговият тип.
Ако вече не бе женен. Когато се опита да потуши похотливостта си с мисли за жена си, у него се надигна чувство за вина. Карла бе набожна жена, която бе взела брачните клетви твърде сериозно. Особено тези за верността. Ако разбереше, че й изневерява, това би я убило. А бяха женени от пет години. Познаваше всяка гънка и цепнатинка по тялото й. Да прави любов с нея за него бе станало все едно да гледа „Аз обичам Люси“2 по телевизията за двадесети път. Удобно, но отегчително. Напоследък мисълта за нови територии го измъчваше непрекъснато. Не се бе чувствал толкова зажаднял от средното училище. Болезнено усещаше, че половината от човешкия род са жени. Непознати жени. Възхитително непознати жени. Като тази келнерка…
На табелката с името й пишеше Клаудиа. Когато му подаде изпоцапаното меню, той й каза „здрасти“. Тя отвърна на усмивката му с отракано намигване и се понесе към кухнята. Дан заби поглед в задника й, който се поклащаше ритмично и мърдаше връзките на престилката й като детска люлка. Той въздъхна и остави въображението си да се забавлява с този образ. А покрай чувствения поток на персоналния му порнофилм се събуди и крайчецът на съзнанието му, което започна да прегражда потока от коварни планове, които трескаво кроеше за това как да скрие от Карла мечтаното прелюбодеяние. Бе така погълнат в умствените си усилия, че не забеляза как входната врата се отваря и едрият гол мъж влиза с бавни крачки.
Останалите обаче забелязаха как спокойно преминава през помещението и как безчувственият му поглед се плъзга без никакъв интерес над клиентите.
„Мъжът“ видя четиридесетхилядибитово изображение на салона, върху което цифровите данни се сменяха по-бързо, отколкото човешкото око би могло да прочете. Лицата на зяпналите шофьори, на облещения собственик, на обзетата от страхопочитание келнерка бяха фрагментирани по електронен път и всеки отрязък бе проанализиран, за да се установи емоционалното им състояние и да се предвидят възможни неприятелски действия.
Никой не се движеше, освен един от мотоциклетистите. Робърт Пантели бе от тези, които закусват змии, а на обяд плюят гущери. Повечето неща в този живот не го изненадваха. Но онова, което видя сега, го изненада. Той спря да пуфка вонящата си пура и бавно я свали надолу, а по мокрите му устни пробягна недоброжелателна усмивка.
Голият мъж видя пулсиращото електронно очертание на Робърт. Хиляди измервания и оценки пробляснаха за миг във вътрешния му сканер, дрехите му мигновено бяха идентифицирани като съвременно облекло за мотоциклет…
За Робърт не бяха изминали повече от две секунди. Той оголи зацапаните си зъби. Няколко от предните липсваха. Говорът му бе завален от алкохола.
— Тоя пич знае как да ти вземе акъла.
Последва нервен смях откъм двамата му приятели.
Мъжът не реагира изобщо, след това заговори с равен, неутрален глас, който не издаваше никакви чувства:
— Трябват ми дрехите ти, ботушите и мотоциклета.
Очите на Робърт се присвиха, след това погледна приятелите си. Те го наблюдаваха с очакване. Реши да ги позабавлява. Опъна дълго от фаса си, огънчето се разпали и той се обърна отново към непознатия: