Никой не обръщаше внимание.
Лос Анджелес бе пълен с мъдреци, които пророкуваха най-разнообразни сценарии за масово унищожение — природни и създадени от хората. Те бяха част от пейзажа — като смога и палмите. Но този, който бе написал тези думи из града, знаеше нещо. Може би не знаеше, че знае, но…
Знаеше.
Полицай Джо „Лъки“4 Остин, който караше патрулната кола под моста с десет мили в час, със сигурност не знаеше, не забелязваше и не се интересуваше. Вниманието му бе насочено към движещите се сенки, хвърлени от светлините на колата, минаваща покрай телената ограда до украсената с графити постройка. Мразеше да патрулира сам в този район, но партньорът му бе получил хранително отравяне малко преди началото на смяната и времето бе твърде кратко, за да му намерят заместник. Напоследък бандата „Уайт Фенс“ се бе надигнала. Предната сутрин едно тринадесетгодишно момиченце и четиригодишното й братче бяха намерени ранени и всички издирваха няколко заподозрени. Разбира се, те бяха по-добре въоръжени от полицията и не горяха от желание да бъдат арестувани. Та Остин не бе много философски настроен тази вечер.
Беше уплашен до смърт.
Нямаше как да си представи от колко грешна посока идват опасенията му. Нямаше да се изправи срещу някое дрогирано, податливо мамино синче. Това, срещу което щеше да се изправи, не бе раждано от жена. То щеше да се роди от една светлинна вихрушка, щяха да го изхвърлят конвулсиите на две временни зони, разменили местата си в континуума…
Между постройките на стотина метра пред него избухна синьо-бяла светлина. Остин ускори. Но пристигна твърде късно за да забележи огненото кълбо с цвят на седеф, увиснало на няколко фута над земята. Нишки светлина се извиваха от повърхността и пълзяха по стените на сградите като пияница, мъчещ се да запази равновесие. Боклуци и смачкани хартии се издигаха нагоре в спирала и подскачаха като двуизмерни призраци вътре и вън от неравните светлинни потоци. Металната противопожарна стълба светеше с тъмночервен цвят, всмукала топлината на светлинното излъчване. Чу се пукане, чиято сила бързо нарастваше. След това ярка светкавица. Остин изпсува и натисна спирачките точно преди да навлезе в електромагнитната аномалия. Ако бе продължил няколко метра по-нататък, фаровете му щяха да угаснат и моторът да спре. Но ченгето бе омагьосано от светлините, танцуващи по стените около него. Те бързо гаснеха.
Когато излезе от колата не се чуваше нищо освен далечния вой на бездомно куче. Пое въздух. Озон.
Сърцето му се разтуптя. Чувстваше се сякаш е тичал цяла миля. По никакъв начин не искаше сам да влезе в този проход. От друга страна, носеше униформа. Беше опитен професионалист. И бе въоръжен с деветмилиметрова, автоматична Берета, с петнадесет куршума в дръжката. В края на краищата, това би могло да е трансформатор, дал на късо. Може да предизвика пожар. Остин въздъхна, и с псувня, предпазливо се вмъкна в сенките между двете постройки.
Полицаят се огледа мъчейки се да долови нещо в тъмнината ала мъчително не успяваше. На това място нямаше улично осветление. Може би е изгоряло поради… това, което се бе случило. Отгоре се издигаха огромните бетонни дъги на моста. Сега той бе под него и се бе насочил към една метална ограда, зад която имаше само железопътни линии, а зад тях — бетонните канали на реката. Нещо не бе наред с оградата. Полицаят сбърчи вежди, когато лъчът на фенерчето му попадна върху един идеално кръгъл отвор, прорязан в мрежата. Приближи се и забеляза, че ръбовете му димят и още светят. Инстинктивно, ръката на Остин разкопча кобура и хвана дръжката на пистолета. После погледна надолу. От другата страна на оградата имаше гладък сферичен кратер. Сякаш някакъв черпак бе изгребал част от асфалта. Полицаят се опита отчаяно да подтисне желанието да побегне. За жалост, това му се отдаде. Иначе щеше да живее по-дълго.
Някой се плъзна в нощта зад него. Просто смътно петно, но излъчващо светлина. Остин започна да се обръща, усещайки присъствието. Последва белота, сякаш някой бе монтирал един единствен бял кадър в потока на съзнанието му. Мозъкът му за миг прекъсна, а после смътно усети, че е паднал по очи. В лявата му скула пулсираше тъпа болка, тъй като костта бе строшена при падането.
По униформата му се плъзгаха ръце. От носа му излизаше нещо мокро. Нищо не бе както трябва. Вратът му започна да хрущи, сякаш някой върти пръчка, забита в пясък. Когато чувството за собствената му личност започна да избледнява, той се запита за какво ли е притрябвала униформата му на бандит от „Уайт Фенс“. Каквато и да бе причината, не можеше да е добра. Но сега това бе грижа на някой друг. Той имаше да прави други неща…