Например да умре.
Една котка влезе в прохода и погледна в далечния му край. Видя как един гол мъж коленичи над тялото на полицая и докосва униформата му. Умът на животното, голям колкото грахово зърно не можеше да проумее какво става, но очите му можеха да видят. Тялото на голия започна да се променя, стана тъмно-синьо. На гърдите се появи сребърна значка.
Обезпокоена, котката побягна.
След няколко минути нападателят отиде при патрулната кола, облечен в униформата на Остин и с неговата значка. Седна зад волана. Разгледа вътрешността, приборите и копчетата на таблото. Всичките бяха познати, някъде дълбоко в паметта му, макар и никога да не бе ги виждал. Компютърен терминал Elektro — Kom MDT-870, който можеше да го свърже с цялата полицейска мрежа, се намираше пред съседната седалка и бе изключен. Замисли се. За първи път го виждаше, но помнеше всеки милиметър от схемите му. Протегна се и натисна едно копче. Екранът светна. Доволен, той запали мотора и погледна в огледалото. Лицето му бе хубаво, кестенявата коса късо подстригана. Сивосините му очи бяха дълбоко съсредоточени и уверени.
Новият полицай Остин, значка номер 473, включи на скорост и подкара в нощта. Новата му самоличност бе подходяща. В края на краищата, той бе тук, за да защитава и служи.
ГЕНЕРАЛЪТ
Ресида, Калифорния
неделя, 10:58 ч.
„Искам да съм упоен“ на Рамонес гърмеше от тонколона в отворен гараж, в едно леко западнало предградие. Пръскачки поливаха предните дворчета. Деца караха велосипедите си и се въртяха около хора, миещи колите си в облетите със сапунена вода алеи. Небето бе светло-синьо и вятърът, нахлуващ от прохода, връщаше смога обратно в Сан Бернардино. Вътре в гаража бе Джон Конър, който сръчно монтираше карбуратора на своята сто двадесет и пет-кубикова хонда и слушаше с половин ухо изкривения грохот, който минаваше за музика. Дългата му права коса очертаваше лице с нацупени устни и изненадващо интелигентни за десетгодишно момче очи. И все пак отдалеч, както бе облечен в изкусно разпраните си джинси „Левис“ и памучната фанелка с надпис „Обществен враг“, той не се отличаваше по нищо от Тим — не по-малко размъкнат приятел, който стоеше наблизо и небрежно подхвърляше нагоре голяма отвертка, която ловеше с една ръка. Но отблизо в очите на Тим можеше да се долови някакъв унес и слабост, докато в тези на Джон имаше познание и спомени, твърде сложни за възрастта му.
На вратата на гаража се появи тридесет и три годишна жена. Някога Жанел Войт бе кокетка. През последната си година в училище тя винаги бе излизала с момчета. Но никога не я бяха смятали за особено умна. Невъоръжена с някакво по-дълбоко разбиране за водопада тривиални разочарования на ежедневието, естествената й жизненост бе ерозирала и бе заменена от тежкото признание, че животът й няма да стане по-добър отколкото е, тоест, неудовлетворителен. Нямаше представа защо трябва да е така и това я тревожеше. През годините тя ставаше все по-раздразнителна и сега бушоните й бяха отчайващо изгорели. Някогашната й закачливост се бе стопила и устните й бяха сковани в стегната и зла гримаса, а тъпотата в погледа й напомняше на Джон крава, която пасе разсеяно на някой хълм.
Едно от разочарованията й бе, че не може да има деца. Затова се бе записала в програмата за осиновяване. Затова сега бе настойник на Джон. И затова бе застанала там с намръщената си физиономия и разрошена коса. В началото Джон Конър бе срамежливо, уязвимо момче, копнеещо за най-обикновени човешки чувства. Но той също така бе своенравен, замислен, независим до крайност и, най-вече, гамен.
През последните няколко месеца търпението на Жанел бе доста изтъняло. Тази сутрин положението бе ужасно. Бедата с нея бе, че колкото и много да искаше да има дете, психологически тя бе зле подготвена за такова нещо. И, естествено, нямаше представа кое е, или какво ще стане от това момче, което сега я състаряваше преждевременно — командващ голямата интернационална армия, съставена преди всичко от хора като нея. Но това бе Далеч и Не Още.
Наложи се да изкрещи над музиката:
— Джон, прибирай се и веднага разчисти тази кочина в стаята си!
Тим чу, но Джон сякаш не.
— Джон! — изпищя Жанел и пусна в действие ГЛАСЪТ, писклив и заповеднически, подплатен с всички видове неизказани заплахи, които само възрастните знаят как да пуснат в ход.
Но Джон само усили музиката. Тим прикри ухилването си с ръка.
— Знам, че ме чуваш! Спри това нещо и веднага се прибирай!
Но Джон запали двигателя на мотопеда и даде газ. Жанел видя доволството на Тим и присви очи: