— Умряла ли е, що ли?
— Все едно, че е — отговори той толкова тихо, че Тим не бе сигурен дали е казал нещо. Понякога хлапето наистина се втвърдяваше като бетон и нищо не можеш измъкна от него. Тим се канеше да каже още нещо, но Джон неочаквано даде газ докрай и с тласък полетяха напред.
Тим млъкна и се хвана здраво.
ПАЦИЕНТ 82
З мили от Чино, Калифорния
10:59 ч.
От главния път не се вижда. Можеш да минеш цялото разстояние през малкото „предградие-спалня“, през увеселителния парк на красивото шосе Хепи Камп и пак да не видиш нищо. Здравата трябва да се повъртиш, докато намериш малкото павирано пътче, заобикалящо куполоподобен хълм, осеян с разкривени дъбове. Едва зад хълма ще попаднеш на табелата „ПЕСКАДЕРО, ЩАТСКА БОЛНИЦА ЗА КРИМИНАЛНО ПРОЯВЕНИ, УМСТВЕНО УВРЕДЕНИ ЛИЦА“.
Тя бе закачена за желязна ограда, в горния край на която имаше бодлива тел. В специалната будка до тежкия железен портал стоеше охраната. По-нататък имаше няколко големи постройки. Автомобили на вътрешната охрана патрулираха прекалено спретнатия терен. Мястото изглеждаше приветливо като щабквартирата на КГБ.
Вътре в постройката бе още по-лошо. Мястото представляваше санитарно-медицински затвор за ума. Антисептично бели стени. Санитари в бели престилки бутаха пациентките, само жени, по ужасяващо голите коридори. Обикновената разходка. Наричаха ги „Улици на инвалидните колички“.
Вляво от фоайето имаше малък коридор с врати в двата края. Близката приличаше на решетеста врата на затвор. Далечната бе солидна и стоманена. До нея стояха двама здрави санитари, приказваха си лениво и поглеждаха във видеомониторите на конзолата пред тях. Те виждаха какво става зад втората врата.
Изолаторът.
Тук под ключ се охраняваха най-непредсказуемите и опасни пациентки. Те бяха твърде безумни, за да бъдат оставени да контактуват помежду си, и всяка бе в своя собствена сива килия. Обстановката бе толкова подтискаща, колкото и във всеки федерален затвор. И храната не бе по-добра.
Доктор Питър Силбърман водеше по коридора пред килиите група млади и изпълнени с чувство за дълг стажанти, а след тях мълчаливо вървяха трима набити надзиратели, подобни на доскорошни професионални футболисти. Силбърман леко накуцваше. Всяка стъпка опъваше превръзката на коляното му върху подутата, възпалена кожа. Опита се да не обръща внимание на болката и да се съсредоточи върху работата си. Не бе много трудно. Беше в стихията си, впускаше се в неща, от които разбираше. Трудно подтискаше желанието си да блесне с превъзхождащия си интелект пред тези зелени младоци, но през повечето време успяваше. Не и сега.
— В следващата килия — говореше той с нисък, провлечен глас, като на радио-психолог — се намира пациент номер осемдесет и две, двадесет и деветгодишна жена с диагноза остро шизоидно разстройство. Налице са обикновените симптоми… депресия, тревога, бурно отреагиране, мания за преследване.
Повечето стажанти ловяха всяка негова дума. Многобройните публикации на доктора по въпросите на самоидентифицирането му бяха донесли немалък авторитет в професионалните среди. Не съвсем на върха, но солиден специалист в трудните случаи, макар и с нисък процент на оздравяемост. За някои от по-задълбочените стажанти бе ясно, че той е отчайващо елементарен в отношението си към болните. Но не бе глупав. От години бе консултант на полицията в Лос Анджелес и бе изследвал десетки от най-опасните престъпници, включително и някои масови убийци в последно време. Може би най-големият му недостатък бе, че е прекалено умен, за да е полезен на себе си.
— Ето тук. — Той спря пред една килия. Вратата бе шумоизолирана и комуникацията се осъществяваше чрез високоговорители, монтирани под малкото прозорче. Изглеждаше едновременно средновековна и супермодерна. Той надникна вътре.
През мръсния прозорец блестеше слънчева светлина и хвърляше решетести отблясъци върху голата стена. В килията имаше мивка от неръждаема стомана, тоалетна и огледало от полиран метал.
По него имаше вдлъбнатини.
На леглото нямаше дюшек и бе изправено до стената с крака навън. Две потни ръце държаха единия от тях и мускулите се свиваха и отпускаха при бавните набирания на пациентката, която духаше невчесаната си и мокра от пот коса встрани от очите с форма на бадеми и с махагонов цвят. Младата жена бе с фанелка и болнични панталони и тялото й бе стегнато и изпънато като струна. Коленете бяха подвити, за да не докосват пода. Правите мускулести ръце се свиваха и отпускаха, свиваха и отпускаха, свиваха и отпускаха. Никаква промяна в ритъма.