Тя протегна ръка и погали кучето зад ушите. Загладената мускулеста немска овчарка, изправена на седалката до нея, я погледна за миг с кафявите си, свръхвнимателни очи и отново се вгледа в тясното шосе напред, оглеждайки предпазливо хоризонта. Ако някой друг се опиташе да докосне това куче, сигурно щеше да си има неприятности, освен ако тя не го спре. Животното не бе обикновено. Беше дресирано от специалисти, за да служи като оръжие. И не бе евтино. Сара бе опразнила изтънялата си банкова сметка и бе ликвидирала застраховката „живот“ на майка си, за да купи джипа, револвера и бойното куче. Тя изпълняваше Плана — да отиде на юг, ако трябва да прекоси целия континент и да намери място, където да се укрие от сгъстяващите се облаци на Съдбата. Трябваше да отгледа сина си в безопасност, да го защити от хилядите дребни инциденти, които можеха да лишат света от неговия спасител, преди да е дошло времето му. Сега в това се състоеше целият й живот, това бе и единствената надежда за човечеството.
Имаше достатъчно храна за пет дни, пълен резервоар, испанско-английски речник. Щеше да кара, докато се свършат провизиите, след това щеше да намери някакъв начин да осигури себе си и детето. Не се боеше. През тези три дни тя бе разбрала, че има скрити резерви, за които не бе и подозирала, огромен, таен склад с кураж, които й бе позволил да стигне дотук, изправена срещу невероятни трудности. Жертвите бяха ужасни, но тя бе спечелила битката. Дори и да изпратеха други терминатори, за да довършат това, което първият не успя, тя щеше да е готова да се бори с тях. Защото никаква машина не можеше да навреди на сина й. Горещата, отчаяна любов, която изпитваше към него щеше да й помогне да преживее въпреки ужасната увереност, че вече никога няма да може да се довери на когото и да било. Защото всеки можеше да е Терминатор, програмиран от Скайнет и изпратен през вечността, за да изтръгне душата от тялото й.
Тази параноя й бе дар от Кайл Рийс, урок, който той бе научил през годините, прекарани в следвоенните развалини в постоянен страх от убиващи киборзи и деградирали хора. Бе й казал, че по-голямата част от живота си е бил войник. Това е единственият начин да имаш живот там, някъде в бъдещето. „Тогава“, бе го нарекъл той. Когато огромни военни машини прегазват костите на милиони. И мъртвите, обгорените, облъчените. Но Джон Конър бе успял да събере жалките останки и да организира немощна съпротива. И малко по малко, човечеството започнало да си възвръща от металните господари изгубените територии. До деня, в който Скайнет, в отчаян прилив на интелект, създал преместването във времето — първото темпорално-тактическо оръжие. И изпратил своя емисар в миналото, за да унищожи Сара Конър, така че Джон Конър да не може никога да се роди.
Но силите на Джон овладели апаратурата и изпратили Кайл, за да спре, ако е възможно терминатора. Мисията означавала сигурна смърт, и все пак той пожелал да я изпълни. Един обикновен войник, готов да влезе право в зейналата паст на историята, защото обичаше Сара.
Отначало тя не можеше да разбере как е предизвикала такава изгаряща страст. Тя бе обикновено момиче с кестенява коса, кафяви очи и достатъчно приятни черти, но нищо зашеметяващо. А Кайл я боготвореше. Не, това не бе съвсем така. Той обожаваше това, в което тя щеше да се превърне — майката на Джон Конър, тигрицата, която щеше да го опази през времето на катастрофата. И Кайл се бе хвърлил през водовъртежа на времето, в един невъзможен свят, тъй хубав и богат, цъфтящ от живот, свят, за който само можеше да фантазира по разказите на по-възрастните, които бе слушал като дете. И той я измъкна от мерника на терминатора и се люби с нея, изпълнен с нежно страхопочитание. Едва тогава, в този изгарящ миг в ръцете му, когато сля тялото и душата си с него, тя разбра, че любовта му е истинска. Те я бяха направили такава, създавайки, без да знаят, Джон Конър, който един ден щеше да порасне и да изпрати баща си назад във времето, за да спаси Сара от терминатора, а тя да забременее и да роди Джон Конър, който пък… отново питонът, захапал опашката си.
Джипът навлезе в завой и нещо от арматурното табло падна в скута й. Моментална снимка, на която бе тя самата. Малко мексиканче се бе спуснало и я бе снимало на мрачната бензиностанция няколко мили по-назад, като й поиска пет долара. Тя съжали бедния бездомник и му даде четири, след което захвърли снимката небрежно на таблото. Сега се вгледа и с изненада видя, че от нея я гледа една остаряла жена. Лицето й все още бе младежки гладко и бяло, дори бе станало по-сочно поради бременността, но очите изглеждаха като от друга епоха — толкова стари, колкото тези на сбръчкания собственик на бензиностанцията. От друга епоха, защото се бе вглеждала назад, в мъчителното минало, и напред, в ужасяващото бъдеще. Но най-много я състаряваше тъжната усмивка като на Мона Лиза. В мига, в който момчето щракна полароида, тя мислеше за Кайл. Нямаше как да научи, че това е Снимката — тази, за която Кайл каза, че е получил от Джон Конър преди много време, когато двамата клечали в някаква мръсна дупка и небето над главите им трептяло от въздушната армада на Скайнет. Някъде в бъдещето Сара щеше да я даде на Джон, а той на Кайл. Кайл щеше да се влюби в тайнствената тъжна усмивка, винаги щеше да се опитва да разбере за какво си е мислела тя тогава, и никога нямаше да научи, че е предизвикана от копнеж и тъга по него самия. Може би това бе началото на кръга. Но, разбира се, кръговете нямат начало и край. И тя не можеше да мисли сега за Кайл. Трябваше да мисли за пътя пред себе си и за това как да намери убежище от приближаващата буря и нощта.