Като машина.
Докторът отстъпи встрани, за да могат да видят.
Жената бе с гръб към тях и се държеше сякаш не знае, че я наблюдават.
Но не беше така.
Тя знаеше.
Бе видяла отраженията на лицата в изкривеното огледало. Но не можеше да приеме да я наблюдават като лабораторен плъх. Продължи да прави упражнението си, докато накрая мускулите й започнаха да се уморяват.
Когато всички я разгледаха, Силбърман дойде отново до прозорчето и като изфабрикува неубедително-весела усмивка, щракна копчето на интеркома.
— Добро утро, Сара.
Сара Джинет Конър се обърна и впи поглед в лекаря. Годините, прекарани в криене, й се бяха отразили тежко. Лицето й бе дръзко и напрегнато, но в същото време очите й кръжаха наоколо и търсеха изход. Сякаш непрекъснато бе готова да се бори или да бяга. Някога закръглените й страни сега бяха твърди и като изсечени. Все още бе красива, много дори, но бе преследвана, затворена, изтормозена…
И до голяма степен сякаш бе попаднала на мястото си.
Говореше с нисък, смразяващ и монотонен глас. Напомняше на стенещо животно.
— Добро утро, доктор Силбърман. Как е коляното?
Докторът за миг загуби самодоволната си увереност и повдигна вежда.
— Добре, Сара.
Той изключи интеркома и се обърна към студентите:
— Тя… ъ-ъ-ъ, ръгна ме в капачката с една отвертка преди няколко седмици.
Последваха бързи сподавени усмивки. Силбърман потърси утеха в познатата и комфортна терминология. Сара бе интересна и мощна сила на природата, която той бе обуздал в прекия смисъл на думата, а сега, с успокояващите думи, и в преносния.
— Структурата на душевното й заболяване е интересна. Тя вярва, че една машина наречена „Терминатор“, която естествено прилича на човек, е била изпратена назад във времето, за да я убие. И още, че бащата на детето й е бил войник, изпратен да я защити… също от бъдещето… — той не съумя да скрие усмивката си — Годината е 2029-та, ако си спомням точно.
Стажантите си записаха и се изкискаха.
— Изглежда, всичко е започнало с приятеля й, а после се е прехвърлило върху нея. Невероятен случай на идеен трансфер. Но не толкова рядък, колкото ви се струва. С този нов синдром се срещаме все по-често и по-често. Един вид остра фобийна реакция на все по-сложните технологии. Нещо като реакция към дехуманизирането на отношенията в съвременния свят. Ако можеше невъобразимата й енергия да се насочи към лечението, а не към упоритото поддържане на сложната заблуда, досега щеше да е изписана.
Силбърман млъкна и си спомни когато за първи път видя Сара преди години в стаята за разпити на полицейския участък. Тя се бе свързала с жесток параноик, който по-късно избяга с нея и в края на краищата загина. Беше се загубила за няколко години, но отново бе арестувана при опит да вдигне във въздуха местното бюро на някаква компютърна корпорация. След това тя стана неговият най-неподатлив пациент. Досега би трябвало да се е подобрила. Безпокоеше го фактът, че не бе в състояние да я мотивира за лечението й. Опита да се овладее и каза:
— Да продължаваме нататък.
Стажантите се спогледаха смутени и се преместиха пред следващата килия. Силбърман изостана и се обърна към старшия надзирател. Дъглас бе метър и осемдесет, тежък над сто килограма и мекосърдечен като гърмяща змия. Докторът заговори тихо, за да не чуят стажантите:
— Не обичам пациентите да разхвърлят стаите си така. Погрижи се да си вземе торазина, Дъглас.
Той кимна и махна на другите двама да останат с него. Силбърман се обърна и последва групата извън отделението.
Когато вратата се отвори, Сара вдигна поглед. Дъглас влезе бавно и започна да почуква небрежно с палката си по вратата, в зловещ ритъм. Другите двама се вмъкнаха след него. Единият носеше нещо като срязана овчарска гега. Сара знаеше от опит, че това е шокова палка, която можеше здраво да те раздруса. Третият носеше поднос, на който имаше чаши с червена течност. Торазин.
— Време за лекарството, Конър — каза Дъглас.
Сара се обърна към него, здраво стъпила на земята, с подивели очи мятащи се ту към единия, ту към другия. Усещаше как гневът и страхът й се сливат в тънко острие.
— Ти си го пий! — отговори тя.
Дъглас пусна най-небрежната си усмивка. Но палката продължаваше тап, тап, тап…
— Знаеш, че трябва да слушкаш, щото си на преглед днес следобед…
— Няма да го пия. Не искам никакви неприятности…
— Аз не създавам неприятности. — Той извъртя рязко палката и я улучи право в стомаха. Тя се присви и падна на колене без да може да си поеме въздух.
Дъглас ритна леглото и то падна долу с трясък, на сантиметри от главата й. Тя се изтъркаля встрани и просъска в болката си: