ТЪРСАЧИТЕ
Ресида, Калифорния
12:08 ч.
Компютърът в полицейската кола показваше файловете на Отдела за юноши. Лице: Джон Конър. Под записа за ареста бяха данните му. Майка: Сара Конър. Законни попечители: Тод и Жанел Войт. А под имената им, адрес: 19828 С. Алмънд, Ресида, Калифорния. Колата бе паркирана отпред. Бе стояла там няколко минути, докато полицай Остин проучи околността. Не само очите му виждаха. Цялото му тяло регистрираше сигнали по десетки начини, които щяха да бъдат записани за евентуална бъдеща употреба.
Остин погледна към алеята на очукания по ъглите тристаен дом. Отбеляза вратите, прозорците, всичко. След това реши да действа.
Когато излезе от колата и тръгна по алеята, той не спря да проучва улицата, да събира подробности. Не долови непосредствена опасност. Освен…
Откъм задния двор се чу остър и накъсан кучешки лай. Той оцени животното като средна по размери порода и продължи напред.
При трите силни чукания, Тод Войт стана от канапето, като продължи да гледа унесено в екрана. Вече бе третото полувреме. Трябва да е проспал второто. И защо кучето се дере така? Сякаш цяла армия непознати нахълтва в територията му.
Още три отмерени почуквания. Още някой трябва да е дошъл. Тод ругаеше под носа си. Не може ли поне в събота да го оставят на мира? Досега само неприятност подир неприятност. Той изтрополи през вестибюла и рязко отвори вратата, за да види…
… неусмихващото се лице на униформения полицай, някак си смразяващо през мрежата за насекоми.
Тод преглътна яда си и каза с натежал и прегракнал от сънливост глас:
— Да?
— Вие ли сте законните попечители на Джон Конър?
През ума на Тод премина облак и той въздъхна.
— Точно така. Какво е направил пак?
За момент Остин не отговори, защото очите му опипваха стаята зад Тод. През плъзгащата се стъклена врата видя мелеза. Бе затворен с ограда в един ъгъл на задния двор. И тичаше нервно напред-назад в затвореното пространство, без да спира да лае.
От тоалетната излезе Жанел със списание в ръка и застана угрижено зад мъжа си. Полицаят я огледа кратко и попита:
— Може ли да говоря с него?
Тод вдигна рамене.
— Би могло, ако си беше вкъщи. Но от тази сутрин е излязъл с моторетката си. Може да е навсякъде.
— Имате ли негова снимка?
— Жанел, донеси албума.
Тя се намръщи, после каза:
— Ей сега.
Тя отиде до рафта над камината, а Тод се обърна отново към полицая:
— Ще ми кажете ли защо е всичко това?
— Искам само да му задам няколко въпроса.
Жанел се върна с албума. Тя извади една от няколкото негови снимки, стандартна, училищна снимка на смръщен ученик, толкова доволен, че го снимат, колкото и ако го хранеха насила със спанак.
Полицаят взе снимката и я погледна бегло. За миг очите му се заковаха по странен начин върху лицето. Но Тод и Жанел не забелязаха.
— Приятно момче — каза полицаят. — Може ли да я задържа?
Жанел кимна разсеяно и си спомни нещо.
— Тази сутрин го търси още един тип.
Тод изръмжа, защото си спомни, че заради него бе пропуснал голям удар на Гудън.
— Да, едър тип. На мотор. Има ли нещо общо?
Тод забеляза краткото колебание на полицая. След това той се усмихна окуражително:
— Не бих се тревожил за него.
Терминатор кръстосваше механично пресечките и проучваше квартала, докато, подобно на акула, търсеше Джон Конър. През последния половин час той се бе запознал напълно с града в радиус от седем километра, като се провираше ловко през трафика и регистрираше неговите приливи и отливи. Киборгът знаеше, че тези данни могат да му бъдат стратегически полезни по-късно. Той също така знаеше къде живее момчето и къде се забавлява. Само въпрос на време бе да се кръстосат пътищата им. Той форсира машината и зави по една улица надолу към отводнителния канал през няколко улици.
Ако бе спрял встрани и бе изчакал около тридесет секунди, щеше да види Джон и Тим да излизат с хондата на около триста метра разстояние.
Но понякога дори терминаторите са подвластни на капризите на съдбата.
ЧАС ЗА СВИЖДАНЕ
Болница Пескадеро
15:06 ч.
По охлузеното лице на Сара падаха прорези слънчева светлина. Тя седеше на леглото с гръб към стената и не бе на себе си. Едната й буза се свиваше в тик, а очите й играеха под клепачите. Дишаше неравномерно, бе изтощена, но се опитваше да остане в съзнание, да си пробие път назад от изкуствено предизвиканата кома. Бе започнала да се предава, да изпада обратно в тъжната самотна студенина на безсмислената забрава, когато една ръка нежно я погали по лицето. Пръстите леко докоснаха кожата й и летаргията сякаш се счупи като стъкло.