Бе детска площадка, пълна със смеещи се деца, пързалящи се на пързалки, катерещи се по катерушки, летящи високо в люлки. Рийс го нямаше.
Обзе я ужас, като свистяща лава. Щеше да види най-страшното нещо на света.
Отвори уста да изкрещи, но не излезе никакъв звук. Беше късно. Не можеше да направи нищо повече, освен да гледа втория изгрев, разцъфтял ей там, на хоризонта. Внезапно от небето изчезнаха всички цветове. След това всичко експлодира, последва ударна вълна, много гореща. Сара я видя как идва откъм хоризонта и почерня всичко, до което се докосва, как поглъща къщи, дървета, пътища, как ги превръща в димяща сгурия. После достигна децата…
В ужасния блясък, по-горещ от хиляди слънца, те пламнаха като кибритени клечки. Тя също гореше и се мъчеше да крещи, докато гледаше как плътта им се изпарява и остават белите кости. Нямаше звуци, нямаше спасение от неописуемо кошмарната гледка.
Имаше твърде много светлина. Повече отколкото е възможно, безмилостно осветяваща смъртната агония на децата, гърчещи се като овъглени червеи върху горящата земя. Протегна ръце, улови димящата мрежа на оградата, ръцете й пламнаха.
Ударната вълна шибна опърления хоризонт като твърда стена от сгъстен въздух, следвана от ветрове с невероятната скорост от двеста и петдесет мили в час.
Децата, овъглени статуи, застинали в играта си, бяха разпръснати и отнесени от вихрушката.
Удари я и нея, и за миг откъсна овъглената плът от гръдния й кош. Тя бе погълната от страхотната вихрушка на самата атомна гъба, в сърцето на радиоактивния взрив, където слялата ядрата си материя светеше като самия ад, отворил пастта си да приеме нейната душа.
Сара обърна лице встрани от горещите слънчеви лъчи, нахлуващи през прозореца, примигна за да сдържи сълзите си, дишаше тежко. Цялото й тяло се тресеше, мускулите й бяха вдървени. Халатът й бе прогизнал от пот. Беше на пода до обърнатото легло.
Торазинът бе освободил кошмара отново — кошмара, който скоро щеше да е реалност. Тя знаеше твърде добре, че войната предстои. Бе умирала в нея стотици нощи. Би трябвало с времето да стане по-ефимерен, да избледнее, като нормалните сънища. Но това бе видение на предстоящото да се случи и всеки следващ път ставаше по-зле, сякаш силите на Съдбата, които го бяха задвижили, го караха да се приближава все повече, с всеки удар на сърцето й.
Но Кайл никога не идваше при нея в тези сънища. Какво означава това? Нищо? Или тя най-накрая рухва, полудява, отчаяно търси изход от реалността в прегръдките на мъртвец? Но той бе казал нещо важно. Разнебитеният й мозък се мъчеше да си спомни думите от съня…
Нещо за Джон. Сега той е мишената. И на тоя свят не му е останало много време. Това бе нейната тревога, от подсъзнанието й, но никога досега не бе я поставяла в устата на Кайл Рийс.
Сара почувства как косата на тила й се изправя с вълната на ужаса, който я обхвана.
Нещо щеше да се случи.
А оттук тя не можеше по никакъв начин да попречи.
Дръпна назад омазнената си коса и се изправи. По един или друг начин ще трябва да се измъкне оттук.
Довечера.
ВИДЕОЗАПИС
Болница Пескадеро
3:58 ч.
Сара бе в една малка, гола стаичка, всъщност колкото кутийка. Дърпаше от Марлборото, което бе убедила един надзирател да й даде, ръцете й бяха кръстосани, слушаше собствения си глас, някак си изтънял и далечен. Обърна се към видеомонитора, поставен на количка срещу нея и видя себе си — как говори кротко срещу камерата, как очите й се напрягат да фокусират, въпреки замайването от лекарствата, които й бяха дали. Записът бе направен скоро след като бе научила. Изненада се от себе си — колко много трябваше да понесе тогава… Някогашната Сара говореше:
— … то е… то е като светлина от огромен стробоскоп, — изгаря очите ми… но… някак си пак мога да виждам. Вижте, сънят е един и същ всяка нощ. Защо трябва да…
От лентата се чу менторският глас на Силбърман. Самият той бе извън кадър и не се виждаше.
— Моля, продължете…
Истинският Силбърман седеше наблизо и наблюдаваше Сара докато тя гледаше себе си. Близо до вратата стояха двама санитари, които гледаха записа с бегъл интерес, готови да реагират, ако тя престане да се контролира.
На монитора тя продължи да говори неохотно и с неприязън на невидимия Силбърман.
— Децата приличат на изгоряла хартия… почернели… не се движат. След това ги удря въздушната вълна и ги разпилява като листа…
Сара от лентата не можа да продължи. Главата й се тресеше в ридания. Истинската я наблюдаваше с ледено изражение, със зачервени, но сухи очи.