Силбърман заговори от екрана с влудяващо успокоителен глас:
— Сънищата за катаклизми или за свършека на света са много чести, Сара…
— Това не е просто сън. Това е истина, дебил такъв! Знам точно кога ще се случи!
— Сигурен съм, че ти се струва много реално…
— На двадесет и девети август хиляда деветстотин деветдесет и седма и на тебе ще ти се стори много реално! И който не се намаже с плажно масло номер два милиона, ще му се скофти деня доста, чаткаш ли?
— Сара, успокой се сега…
Но естествено, Сара от екрана не можеше да се успокои. Тя се гърчеше в бяс и гласът й бе като на полудял пророк:
— Мислиш, че си жив и ти няма нищо, но вече си труп! Както и всички останали… Всички са скапани трупове!
Опита се да стане, но един надзирател се появи на екрана и я бутна обратно на стола. Но без резултат, само дето усили крясъците й.
— Ти сънуваш, Силбърман, не аз. Защото аз знам, че това се случва. Случва се!
Истинският Силбърман взе дистанционното и стопира записа на безумното, изкривено лице на Сара.
Пациент 82 погледна встрани с каменно изражение. Знаеше, че той очаква отговор. Събра останалия си разсъдък и го представи на надменното копеле с нагласена усмивка, от която едва не повърна. Успя да заговори.
— Тогава ме бе страх… бях объркана. Сега съм по-добре. Умът ми се проясни.
Силбърман кимна замислен, със снизходителна усмивка, като си играеше с писалката.
— Да. Напоследък състоянието ти се подобри значително.
Сара забеляза с облекчение, че прибира писалката в сакото си.
Това, което следваше бе може би най-трудното. Да се държи учтиво със Силбърман.
— Много ми помага да имам цел, да очаквам нещо.
— И каква е тя? — докторът бе изненадан.
Сара се поколеба. Погледна към огледалото, което й се видя съмнително. Подозираше, че от другата му страна има още една стая и там седят стажантите от сутринта и един-двама психиатри, наблюдават я, пушат доволно и си водят бележки.
Само да можеше да грабне един стол и да разбие това огледало, а високомерните им муцуни…
Тя се овладя. Това бе най-важният ден до края на живота й. Трябваше да направи всичко възможно, за да се измъкне от тук. Да пълзи по корем пред тези глупаци. Да играе глупавите им игри. Те преценяваха всяко нейно движение, всяко трепване на лицето й, от тайните си стаички мереха разсъдъка й. Ако кажеше каквото трябва, можеха и да я пуснат. Като по магия.
Обърна се към Силбърман и се напрегна, за да му покаже равна, нетрепваща усмивка.
— Казахте, че ако имам подобрение, след шест месеца може да ме прехвърлите в другото отделение, да ми разрешите да имам свиждания. Шест месеца минаха, очаквам с нетърпение да видя сина си.
Силбърман леко наклони назад стола си, запази равновесие за миг и каза замислен:
— Разбирам. Да се върнем към това, което каза за тези машини, терминаторите. Сега смяташ, че не съществуват?
Усмивката й започна да се пропуква, но тя се напрегна да я закрепи.
— Не съществуват. Сега ясно си давам сметка. — Стремеше се да бъде максимално убедителна.
Силбърман кимна отново, надраска нещо в една папка и заби поглед в очите й.
— Но ти много пъти си казвала, как си размазала един в хидравлична преса.
— Ако бе така, щяха да намерят някакви веществени доказателства. Все нещо щеше да има в завода.
— Разбирам. Значи вече не смяташ, че компанията е прикрила всичко?
Най-същественият момент. Писалката на Силбърман леко почукваше по листа, отброявайки секундите. Сара отговори:
— Не. Защо им е това?
ПЛОЧАТА ОТ РОЗЕТА5
Ъруин, Калифорния
16:01 ч.
Майлс Дайсън стоеше до прозореца на последния етаж на Монолит, триетажната сграда от черен базалт и стъкло, в която се помещаваха лабораториите и главното управление на Сайбърдайн Системс, и гледаше отблясъците на слънцето по покривите на колите на паркинга под него. Копнееше да се върне в лабораторията и да се захване с работата, която го очакваше. На третия етаж бе администрацията, където работеха специалистите по маркетинг и чиновниците. Дайсън не знаеше с какво се занимават те, но още по-малко го и интересуваше. Той бе практичен, прагматичен човек, решен да разнищи своето кътче от вселената с помощта на ума си и редовния си тримесечен бюджет. Точно той сега бе предмет на обсъждане в съвета на директорите и това го изпълваше с напрежение. Дайсън винаги бе имал трудности с хората извън своята специалност, но напоследък се бе наложило да излезе от изследователската си черупка и да се занимава с бюрократични проблеми. Той вършеше това с нежелание, макар и да съзнаваше необходимостта.
5
Плоча от черен базалт, открита през 1799 г. край устието на Нил. На нея, на египетски и гръцки бил написан един и същи декрет, което се оказало ключът за разгадаването на египетските йероглифи.