Майлс Дайсън бе може би най-важният човек на планетата, дори и в цялата история, макар че никой, дори самият той, не можеше да допусне такова нещо. Той бе ръководител на отдела за специални проекти към Сайбърдайн, блестящ микрофизик и химик. Но единственото, което бе желал в началото, бе да играе баскетбол.
Почти двуметровият, слаб като върлина младеж, бе завършил училище в Детройт и се бе надявал да спечели спортна стипендия в някой университет в западните щати. Но не играеше достатъчно добре. Без да знае какво да прави по-нататък, той разговаря с една консултантка по професионално ориентиране, която долови у него скрити таланти. Тя го посъветва да се яви отново на изпити.
По математика получи такива високи резултати, че му отпуснаха федерална стипендия за Колтек в Пасадийна. По онова време Съединените Щати изпитваха остра нужда от добри математици, за да могат да конкурират японците, така че всеки с що-годе изявен математически талант можеше да попадне в университет.
В началото бе крайно необещаващ. Несъмнено алгебрата му се отдаваше, но не можеше да го развълнува така, както една игра с топката. Но след първата си година в Колтек той разви невероятен афинитет към уравненията и формулите.
Първоначално преподавателите гледаха на него скептично. Общественият му произход, посредствените му резултати по английски и биология, все още цветистият жаргон от Детройт го дамгосваха като особняк, интелигентен идиот. Може би и расизмът си казваше думата. По онова време Дайсън ходеше, говореше и приличаше напълно на черното момче от Детройт, което всъщност беше.
Но по-късно, когато с любовта към науката се увеличиха и способностите му, той бе приет във вътрешния кръг на младите гении в университета: Да се откаже от учителската професия го подмамиха търсачите на таланти от Сайбърдайн. В началото бе само незначителен лабораторен техник, но бе включен в един забележителен и много секретен проект. Само две години по-късно бе отстранил всичките си конкуренти и бе станал негов координатор. Сега Сайбърдайн се бе превърнала от малка, агресивна фирма за микрочипове в мултимилионна корпорация, намираща се на прага на революция в областта на изкуствения интелект.
В момента Дайсън искаше единствено да отиде да работи. Собственикът и главен директор на Сайбърдайн влезе в офиса от стъкло и метал. Грег Симънс не се бе състарил красиво откакто основа компанията. Борбата с конкурентите и другите членове на директорския съвет, а те бяха само акционери, бяха забили още няколко пирона в ковчега му. Бе само на петдесет и една, но изглеждаше с десетилетие по-стар. Някогашната му гъста, черна коса бе оредяла и посивяла. Старчески петна покриваха бялата му кожа и той леко накуцваше от артрит. Щеше да живее още много и щеше да умре много по-богат, но това не личеше от външния му вид. Болните от рак изглеждат по-добре.
Най-големият стрес за Симънс бе преди пет години, когато партньорът му, подобен на катеричка, но способен млад човек на име Джак Крол, почина от мозъчен тумор. Крол бе истинският мотор на успеха на фирмата и бе на път да открие съвършено нов тип микрочип. Това щеше да революционизира компютърната индустрия и да направи Симънс милиардер. Но горкото момче почина преди да успее да завърши. Минаха години, докато се намери негов заместник. Симънс смяташе, че това е човекът, който сега стои до прозореца. Дайсън още имаше вид на двадесетгодишен, макар да бе на тридесет и три. Независимо, че приличаше на пролетарий, той бе успял да разгадае последните сложни записки на Крол и сега продължаваше да работи в нови насоки със свои собствени сили. Вместо да се занимава с отделни чипове, той разработваше цялостна концепция за принципите на действието им.
Единственият проблем бе, че пръстите му са твърде широки. Той искаше все повече нови сътрудници и Сайбърдайн трябваше да плаща по-високи заплати, за да му ги осигури от другите изследователски фирми. А колкото повече хора работеха в екипа, толкова по-трудно бе да се опазва тайната. Дайсън бе добре известен с небрежността си в това отношение. Симънс многократно го бе порицавал за нарушения на секретността. Все едно, че се кара на дете. Дете, у което са всички козове. Защото Дайсън вече бе разбрал, че Симънс е повече търговец и печалбар, отколкото учен. Той добре разбираше приложението на разработваните в компанията продукти, но нямаше и понятие как точно са разработени. Не беше учен. Дори и не бе особено умен. Наистина, бе работил като чертожник и техник за различни фирми, занимаващи се с електроника, но успехът му се дължеше само на едно единствено нещо…
… една странна прищявка на съдбата.