Започна да вали — горещ, шибащ порой, който накара очите й да се насълзят. Тя спря и бързо вдигна брезентовия гюрук. Когато влезе вътре, очите й все още бяха пълни със сълзи. Избърса ги с мрачна решителност й форсира джипа нагоре по планината.
ТОГАВА
Лос Анджелес, Калифорния
11 юли 2029 г.
сряда, 9:01 ч.
Луната бе изгряла, но дебели пластове от слабо радиоактивни облаци не пропускаха никаква светлина. Колите бяха застинали броня до броня, в покрити с ръжда редици — замръзнала скулптура, която някой би могъл да нарече „Последният час пик“. Постройките, извисявали се някога около магистралите, бяха съборени от невъобразима сила — като смачкани с крак пясъчни кули. Над пустошта духаше вятър, оплакващ с гласа на милиони мъртви души. Той навяваше снега на преспи — ослепително бели на фона на овъглените останки. На места се виждаха почернели от огъня човешки кости, а по-нататък — огромна тундра от черепи и разбит бетон.
На близката детска площадка катерушките бяха полуразтопени от високата температура, люлките бяха съборени от взривната вълна, а въртележката се бе огънала в огнения ад. Все още личаха спечените в асфалта силуети на малки деца, изгорели за миг насред играта си, а до тях, линиите на дамата, върху която бяха подскачали. От преспите край обгоряло и покрито с ръжда детско велосипедче обвинително гледаше черепът на собственика му.
На 29август 1997 година бяха приключили три милиарда човешки живота. Оцелелите нарекоха войната „Страшния съд“. Упоритите бяха преживели невъобразимия огън на ада, след него и арктическия студ, само за да се изправят срещу един нов кошмар…
Детският череп изхрущя като счупен порцелан под тежестта на един метален крак и хромираният скелет с масивна бойна пушка в ръка спря за миг в ледения порив на вятъра. Разрушеният град се отразяваше в хидравлически задвижваната конструкция, която бе бойното шаси на Терминатор Серия 800, без обичайното покритие от органична тъкан, служещо за камуфлаж. Това бе основното оръжие на Скайнет, способно да прониква в потайните дупки на града, където се криеше човешката плячка. Светещите червени очи на скелета оглеждаха безчувствено мъртвия терен и цялата му интелигентност бе насочена навън, през зрителните и термални сензори, предназначени за лов. Изведнъж те попаднаха на мишена.
Видя бягащата фигура, проектирана върху цифровата геометрична карта, наложена върху скенерите. Символи и графики светкавично се появиха на централния дисплей и силиконовият мозък на машината очерта няколкото възможни траектории на жертвата. Най-вероятната от тях бе осветена. Скелетът бързо насочи оръжието си — Уестингхаус 25 — четиридесетватова плазмена импулсна пушка. От цевта блесна компактен заряд.
Фигурата — едно парцаливо момче — бе улучена в центъра. Гръдният кош се пръсна напред и се изпари на червени кристалчета в ледения нощен въздух. Тялото се свлече като димяща купчина в черната кал.
Внезапно един бунтовник се изправи зад скелета и насочи към него очукан гранатомет.
Киборгът започна да се обръща, а войникът изстреля реактивната граната, която засвистя към хуманоидната машина и откъсна горната й част след ярка експлозия. Краката направиха още няколко несигурни крачки и се свлякоха със спазъм в снега. Човекът закрачи натам и се изплю върху останките, които сега бяха само парчета скъп отпадъчен материал. След това махна на някого, скрит в сенките. Това бе треперещо десетгодишно момиченце, почти премръзнало в дрипавия си пуловер. То се приближи боязливо до баща си. Погледна с ужас конструкцията, търкаляща се в снега. Бащата сложи окуражително ръка на рамото му, и каза: