— Казах ти, нещата никога не свършват, докато наистина не свършат.
Детето кимна мрачно. Това бяха думите, които Джон Конър използваше като девиз в армията си. Те даваха на хората сили, за да продължават борбата.
Скайнет не можеше да проумее човешката упоритост. Те се биеха, когато неговият синтетичен разсъдък му казваше, че са победени. Излизаха отново и отново от развалините, като някаква бактериална зараза, а контраатаките им бяха умни и непредсказуеми. И най-вече, те се размножаваха с тревожна бързина. Явно страхът от пълно изчезване изостряше сексуалния им глад. Макар че бяха нужни поне осем години, за да може едно човешко дете да участва в сражение, по брой те започваха да изпреварват производствените способности на Скайнет. И бързо се научаваха да намират слабите места на металния авангард, снижавайки числеността на сеещата смърт армия от машини. Скоро хората щяха да са повече от хуманоидите. Хиперкомпютърът не бе дооценил нещо, което и в момента анализираше трескаво — човешката воля. Засега не бе стигнал до заключение. А войната навлизаше в тридесет и първата си година…
Усилващият се звук на ревящи турбини накара човекът да грабне дъщеря си и да се втурне през неравния терен в търсене на прикритие. Прожектори прерязаха мрака, когато патрулната формация от летящи ловни машини премина отгоре и продължи към неравния хоризонт, където проблясваха светкавици и се чуваше тътенът на тежко сражение.
Отчаяната битка продължаваше да бушува. Окъсаната бунтовническа армия се състоеше от зли като добермани мъже и жени, предимно от Африка, Южна Америка, немалко и от Австралия. Повечето от оцелелите след ядрената война на северните суперсили живееха от другата страна на екватора и под ръководството на Джон Конър бяха дошли, за да отвоюват от стоманения легион разрушените градове.
Мълнии от енергия прорязваха бойното поле във всички посоки и кошмарните им отблясъци осветяваха редиците на напредващите машини. Силите на компютъра се състояха от подобни на танкове подвижни роботи-оръдия, наречени „Ловци-убийци“, четирикраки бягащи оръдия, наречени „Центуриони“, летящи щурмоваци, подобни на гъсеници взривни устройства, наречени „Силвърфиш“, които можеха да се вмъкват в човешките скривалища и да експлодират в тях. И хуманоидните терминатори, камуфлирани в различна степен.
Лъчевите оръжия изстрелваха концентрирани мълнии, чиито разтърсващи земята експлозии хвърляха във въздуха постройки, пръст, метал, човешка плът. Една очукана камионетка, покрита със самоделна броня, излезе в откритото пространство и артилеристът отзад се прицели с ръчна ракета „Стингър“ в летящия над него „ловец“. Точно когато човекът я изстреля, картечницата на машината зачатка гневно. Ракетата проряза нощта като огнен нож и улучи една от турбините. В огнената експлозия огромната летяща машина се разцепи на две. Едната половина събори остатъците от горяща постройка, а другата унищожи малък ескадрон „Центуриони“.
Артилеристът изкрещя победоносно, но зад него се чу страхотен рев. Масивен танк внезапно проби през купчина развалини и се насочи към него като стена от стомана. Остана му време колкото да изкрещи. След това веригите премазаха камиона като консервена кутия.
Няколко пресечки по-нататък, в развалините на търговския център „Уестсайд Павилион“, се водеше ожесточена битка с терминаторите. Хората бяха като повечето войници от армията на Джон Конър — кървящи, премръзнали, омотани в парцали… също като във Войната за независимост, но с по-модерни оръжия.
Коуан, седемнадесетгодишен бунтовник, изскочи от прикритието си и стреля с ръчния си гранатомет срещу три нападащи терминатора, като ги повали на земята. Те паднаха и останаха неподвижни с пробити черепи и изгорели платки. Момчето нервно презареди.
От сянката излезе човек, който тихо му каза:
— Нека ти помогна — и посегна към гранатомета.
Коуан инстинктивно усети, че нещо не е наред. Непознатият носеше бунтовническата лента на ръката си, но цветът бе от миналата седмица. Момчето светкавично натика гранатата в оръжието и натисна спусъка, след което се прикри зад една бетонена отломка.
Горещата вълна от изстрела опърли тила му. Той се облегна изтощен и напипа струйката кръв, която течеше от лявото му ухо. С ужас разбра, че от тази страна не чува нищо. Но когато видя какво е направила с „човека“ гранатата му, той се усмихна. Лежеше на земята, почти разкъсан на две и под плътта му се виждаше хромиран метал. „Гръбнакът“ на предмета, или неутронната му магистрала, бе прекъсната и единият блестящ край се показваше през разкъсаната кожа. Терминаторът се гърчеше обезумял — като марионетка, заплетена в конците си. След миг хидравличните стави спряха, а светещите очи примигнаха и угаснаха. Коуан нямаше време да се наслаждава на победата си. Бе твърде зает с презареждането.