Един „Силвърфиш“ изпълзя от развалините и спря между краката му. Момчето погледна надолу и изкрещя. Присви се и отскочи встрани. Бомбата избухна и обсипа околността с остри като бръснач горещи парчета. Коуан падна на земята и незабавно се изправи приклекнал, като междувременно успя да зареди и нова граната.
Навсякъде имаше прах и дим. Коуан стана и, препъвайки се, влезе в някакъв коридор. Очите му смъдяха от киселите изпарения. Не можеше да чува добре, а също така парче от мускула на ръката му бе откъснато от взрива. След миг болката щеше да го прониже, но все пак смяташе, че е имал късмет. Точно колко голям е бил този късмет, щеше да разбере по-късно.
Достигна до втори коридор, пресичащ неговия и внезапно от една дупка в пода проблясна светлина. Терминатор. Железният юмрук се стовари върху гръдния му кош и го отхвърли назад към стената. Гранатометът се плъзна по пода, далеч. Момчето се мъчеше да си поеме въздух и болката, която му причиняваше всяко вдишване, говореше, че поне едно от ребрата му трябва да е счупено. Киборгът се изправи над него и насочи оръжието си към главата му.
Този път нямаше спасение. Черното отвърстие на цевта вещаеше края. Това е смъртта, помисли си момчето. Машината щеше да пръсне главата му в следващата секунда и тогава… но, странно, времето сякаш се забави, запълзя. Коуан погледна „лицето“ на терминатора. В устата без устни се виждаха лъскавите титаниеви зъби, застинали във вечна озъбена гримаса. Светещият череп сякаш му се подиграваше. Високотехнологичен жътвар, дошъл за душата му. Червените му демонски очи бяха фиксирани върху него. Не можеше да не улучи. И все пак предметът не стреляше. Момчето пое въздух изненадано, че още е в състояние да го направи. Сега му се стори, че са минали много секунди. След това разбра, че терминаторът не се движи. Всъщност, очите му бяха угаснали.
Момчето с мъка се изправи до стената и стъпи на разтрепераните си крака. Киборгът все още гледаше към мястото, където бе седял той. Приближи се с колебливи стъпки до хромирания скелет и бутна гръдния кош. Терминаторът се олюля и падна встрани с тъп звук.
На края на коридора се появи човек.
Коуан вдигна очи. Брин. Бяха се сражавали заедно много пъти. Но сега не можеше да каже нищо, само гледаше с увиснала челюст, а сетивата му бяха притъпени от шока и пулсиращата болка на раните. Жената се приближи и погледна неподвижната конструкция.
Накрая той успя да каже с хриптене няколко думи:
— То… просто спря!
— Те никога не спират ей така — каза Брин.
Тя го прегърна през раменете и внимателно го поведе към останките от частта им. След няколко минути и двамата щяха да разберат защо терминаторът наистина просто е спрял.
В едно ръчно направено укритие за оръдие, на самия край на бойното поле, стоеше мъж, чийто живот бе твърде важен, за да се рискува на предната линия, и наблюдаваше бойните действия с бинокъл, неподвижен като статуя сред виковете на бягащите техници и офицери. Беше с генералска униформа. Свали тъжно бинокъла и се откри четиридесет и петгодишно лице, сурово от постоянния стрес. На лявата половина имаше голям белег. И все пак, това бе впечатляващ човек, изкован в пещта на непрестаналата през целия му живот война. На куртката му бе зашит етикет с името КОНЪР.
Зад него се чуваше хриптящият звук на радиосъобщенията, гласове възбудени от наплива на адреналин в хода на битката, докладващи позициите си. Тези съобщения идваха и от други сражения, от други градове, други щати — Сан Франциско, Сиатъл, Албъкерк, Чикаго (Ню Йорк бе завладян от машините преди години). Гласовете говореха на много езици — испански, суахили, японски, английски. Това бе първата наистина интернационална армия. Доброволците бяха дошли от най-малко засегнатите страни. Бяха се обединили, за да оцелеят.
Днес битки срещу силите на Скайнет имаше по целия свят. Но двете най-важни от тях бяха в Чейенските планини, бившия щат Колорадо, където се намираше главният компютър, и тук, в Уестсайд, където бе истинската награда за усилията — вторият по големина и най-добре охраняван подземен комплекс. Около него бяха концентрирани големи количества отбранителни машини. През последните два дни човешките жертви бяха многобройни. Но Джон знаеше, че в края на краищата те ще победят. Сега разполагаха с оръжие и най-важното — с необходимата воля. Но загубата на живот го измъчваше. Това бяха ужасно много мъже и жени, които щяха да са тъй необходими за новото начало, след като изсъхне кръвта. Той просто побесняваше при мисълта, че хора, с които толкова дълго се е борил рамо до рамо, умират, заклани от металните гадове, в самия край на битката. Вселената не бе нито справедлива, нито снизходителна. Ако имаше Бог, любовта му и четиридесет и пет цента можеха навремето да ти купят чаша кафе. Тогава изглеждаше, че никой повече не седи на космическия команден пулт и всеки сам се грижи за себе си, докато не оживя Скайнет и не запълни празнината оставена от безразличния Бог. Идеите му бяха много добре контролирани. Вечната мечта на човечеството, осъществена от най-долния му инструмент — да се унищожат лошите хора. Но у всички има и лоши черти и Скайнет се бе затруднил да отдели най-лошите. Така, по-голямата част от човечеството, със своя биологичен безпорядък, се оказа нежелана. А тази машина-бог просто не можеше да борави с величина като прошката. Остана само хладнокръвната разплата за минали грехове.