Джон копнееше войната да свърши и да започне отначало, да коригира грешките на историята. Но както много други генерали от миналите войни, той не знаеше какъв свят ще дойде след това. Имаше време само да обмисля стратегията на тази война. До съвсем скоро не му бе минавало през ума, че след конфликта животът ще продължи. Всичко това изглеждаше толкова далечно и хоризонтът оставаше недостижим, независимо колко време пътуваше към него.
Нещо ставаше над развалините в далечината. Джон отново вдигна бинокъла и го фокусира на една летяща машина, която изведнъж излезе от контрол, завъртя се като фризби и избухна на земята като огнена топка, която освети околността. Някой изглежда бе произвел добър изстрел. Ако оцелее, Джон щеше да го награди. Но неочаквано още две летящи машини се наклониха под невероятен ъгъл и паднаха на земята без някой да стреля по тях. В ярката светлина на горящите отломки Джон видя невероятна гледка — наблизо стояха няколко терминатора, странно неподвижни, като войници-играчки, а огънят обгаряше металните им повърхности. Отблясъците на лъчевите оръжия отслабнаха, а после, сякаш по чудо, напълно изчезнаха.
Хората на Джон предпазливо заизлизаха от скривалищата си и се приближаваха към замръзналите машини. Още едно летящо чудовище, на около миля по-надолу, се разби в пламъци. Генералът бе изумен, когато изведнъж видя небето прочистено от оръжия. Огледа още веднъж полесражението. Никоя от машините на Скайнет не се движеше!
И тогава се случи нещо удивително.
Настъпи тишина.
Чуваше се само воят на вятъра. Нямаше изстрели. Нямаше експлозии. Нямаше рев на турбини и мотори. Дори радиостанциите зад него утихнаха, докато един глас не заговори с вълнение, което се долавяше въпреки шумовете:
— Тук Новоорлеанската дивизия. Те не се движат! Просто… спряха!
Друг, още по-възбуден глас докладва:
— Тук Чикаго. Ловците падат. Боже мили… всичките се разбиват…
Намеси се трети:
— Сан Франциско докладва… не разбирам… терминаторите стоят и не правят нищо!
Друг:
— Нищо не се опита да ни спре… сега сме в завода и…
След това радиосъобщенията заваляха отвсякъде.
Но Джон знаеше, какво ще кажат. Бе сигурен за това през целия си живот.
До него застана лейтенант Фуентес и зяпна гледката с отворена уста. Заговори толкова тихо, че Джон едва го чуваше:
— Току-що получих потвърждение… проникнали са в Скайнет и са го унищожили.
Двамата мъже се спогледаха с пребледнели от шока лица, съзнаващи колко незначително на пръв поглед може да изглежда монументалното.
— Войната свърши, Джон. Ние победихме.
Фуентес пое дъх и му се стори, че го прави за първи път от столетие. С кислорода дойдоха и чувствата. Започнаха като тънка струйка, после налягането се повиши, докато отпаднаха задръжките на задълженията му и накрая разкъсаха дробовете му като тържествуващ вик. Този вик, на моменти прерастващ в радостен тътен, се повтаряше многократно през деня и следващата нощ, когато победителите вдигаха очи към чистото небе и вече знаеха, че дългата война наистина е… свършила.
Единственото, което Джон Конър можеше да направи, бе да се свлече на колене. Но имаше още много неща за вършене… ужасно много, преди да може да си позволи да поеме дъх, И трябваше да започне от търбуха на Звяра. Той грабна микрофона на радиостанцията и започна да дава заповеди. Бе роден, за да даде тези заповеди…
УПРАВЛЯВАНЕ НА СЪДБАТА
Те не можеха просто да влязат. Макар че главният компютър в Колорадо бе разрушен, имаше стотици автономни терминатори, несвързани директно с центъра, които все още се разхождаха свободно и търсеха човешки мишени. Захранването им щеше да ги поддържа повече от сто години. Джон разбираше, че жертвите ще продължават да се трупат, дори след като са спечелили войната, докато всички терминатори не бъдат ликвидирани.