За да влязат в комплекса трябваше да преминат през десетина автономни терминатори. Три часа по-късно мястото бе прочистено. Сапьорите сформираха защитна линия и Джон, заедно с техническия екип се спусна с огромния товарен асансьор дълбоко във вътрешността на постройката. Те изглеждаха дребни, застанали на откритата платформа, движеща се под ъгъл от четиридесет и пет градуса в бетонния тунел, и скоро съвсем изчезнаха.
След няколко минути асансьорът спря и те слязоха в странния свят, сътворен от машини за машини. Архитектурата бе необичайна, без естетическа стойност дори при такива основни човешки неща, като дръжките на вратите и осветлението. И все пак, мислеше Джон развълнуван, бил съм тук в сънищата си много пъти. През целия си живот съм се мъчил да си представя как изглежда. Сега съм тук…
Той поведе хората си покрай подобните на статуи терминатори, деактивирани като тези на повърхността. Минаваха покрай технически екипи, движещи се по безкрайните коридори, подобно на паразити в организма на безжизнения Скайнет. При срещите му отдаваха чест, въпреки че не носеше отличителни знаци. Всички го познаваха. Той бе един от малкото командващи на всички времена, наистина заслужил и уважението на войските си. На времето, когато оцелелите още се криеха от колоса Скайнет в сенките, Джон Конър бе излязъл напред и с граната бе разкъсал веригите на един танк. Вместо веднага да се прикрие, той бе отишъл и източил горивото му, за да зареди бронирания си автомобил. Не бе искал нищо от хората си, което не бе правил сам и, което е по-важно, той някак си необяснимо знаеше точно какво трябва да се направи. Тези му качества му осигуряваха доверие и лоялност, каквито нито една машина не може да събуди.
Независимо от всичко, не бе лесно да се опознае Джон Конър. Фуентес, сражавал се рамо до рамо с него през последните пет години, чувстваше дистанцията. Те можеха да поверят живота си един на друг, но не бяха приятели в истинския смисъл на думата. Преди години, когато Джон сформираше армията от чужденци, той бе по-достъпен и обаятелен. Може би тогава приятелското му отношение бе начин да печели хората за каузата — то не бе неискрено, но се дължеше повече на необходимост, отколкото на желание. Когато стана на двадесет и пет, една лична трагедия го накара още повече да се отдръпне в сивия затвор на отговорността, място отредено му завинаги. Новината му донесе Фуентес. Джон бе залегнал в един кратер от експлозия и даваше нареждания на отделение войници, които още нямаха и двадесет години. Бяха умни, нетърпеливи и можеше да бъдат жертвани. Всички те щяха по-късно да умрат при диверсионна акция, която бе осигурила голяма победа. Докато гледаше как се промъкват през осветените от луната руини, Фуентес му докладва нощната сводка с усилие да изглежда спокоен. Снабдителният конвой от Мексико попаднал на засада. Оцелели няма.
Джон го изслуша и кимна. В края на краищата, това бе само още едно от многото поражения в тази воина. Загубеното бе важно, но имаше резерви, които можеше да влязат в работа. И през годините Джон бе свикнал със загубите. В тази война непрекъснато умираха хора. Като тийнейджърите, които току-що бе изпратил да патрулират. Дори и ужасът от смъртта може да стане навик, ако те сполита достатъчно често.
Фуентес знаеше всичко това. При нормални обстоятелства не би сметнал реакцията на Джон за странна. В моментите, в които не се нуждаеха от него, генералът често се усамотяваше, потънал в тъжни мисли, особено ако преди това е изпратил стотици хора в безнадежден бой, единствено за да печели време, нужно за доизграждането на армията. Но той бързо преживяваше тези моменти и продължаваше борбата, подтикван от увереността в крайната победа. Смъртта бе нужна, за да се осигури тази победа. Но Фуентес знаеше също така и още нещо. Знаеше го и Джон…
Водач на този конвой бе Сара Конър. Беше й заповядано да не участва в бойните действия, но тя държеше на своето и малко хора имаха ранга или куража да я спрат. Дори Джон изпитваше страхопочитание към нея. Тя бе не само превъзходен войник, но и отличен тактик. И най-добрите обаче рано или късно могат да бъдат победени от превъзхождащата сила на противника. Както в този случай.
На Фуентес му се стори странно, че Джон само кимна, когато научи за смъртта на майка си. Когато новината се разпространи, хората, които я уважаваха единствено заради репутацията й, щяха да плачат. Сара Конър бе почти толкова легендарна, колкото и нейният син.