Но Джон само благодари на Фуентес за информацията и се отдалечи.
По-късно лейтенантът влезе неочаквано в стаята на генерала и го завари да плаче върху кушетката. Върна се назад тихо, защото не желаеше да го безпокои. Това бе единственият път, когато видя великия мъж да плаче. След това Джон никога повече не спомена майка си. Сякаш душата му се бе вплела в нишките на униформата му.
Фуентес обичаше Джон Конър, но изпитваше неудобство в негово присъствие и никак не искаше да е на негово място. Когато се вгледаше внимателно, той все още можеше да долови тъгата в очите му, сякаш цената на победата бе твърде висока и раните твърде дълбоки, за да зараснат лесно. В действителност, колкото по-дълбоко се спускаха, толкова по-подтиснат ставаше Джон, сякаш там долу имаше нещо, което го изпълва с ужас. Нещо ужасно, което трябва да бъде направено.
Стигнаха до една висока, отворена, сводеста врата. В голямото пространство зад нея кипеше трескава дейност. Помещението бе с размерите на физкултурен салон и бе изпълнено с непонятна техника. Техниците, коленичили като свещеници пред олтара на бога-машина, работеха усилено сред терминалите, струпани като кули на мисълта из цялото помещение. Те трескаво зареждаха системни файлове, сверяваха данните с това, което вече бяха декодирали, повторно проверяваха информацията, която Джон им бе дал и която, странно, той вече притежаваше.
Групата се запъти към няколко души, които вдигнали две-три от подовите плочи и посредством докараните преносими терминали директно се свързваха с кабелите отдолу. Много от войниците в тази война срещу машините бяха технически специалисти — деца-чудо, получили образованието си в полуразрушени от бомбите библиотеки и на бойното поле. Хора, които не само трябваше да мислят, изправени на крака, но и докато бягат. Джон бе събрал най-добрите от тях, за да проникнат в машинния код на Скайнет, да прочетат мислите и плановете му, да анализират данните. Огънят се побеждава с огън, мислеше той, изпълнен с гордост, докато наблюдаваше уверените и бързи действия на специалистите. Това бе една от главните причини за тяхната победа.
Техническият експерт Уин вдигна глава. Той бе слаб като тръстика човек, показал нечовешка упоритост и интелигентност като ръководител на хроноекипа. Той поздрави Джон нервно и му докладва, че са почти готови.
— Той тук ли е? — попита Джон сякаш с буца в гърлото.
Уин кимна и посочи група хора в далечния край на помещението. Сред тях стоеше млад войн, към когото се отнасяха като към царска особа. Джон затвори очи и овладя емоциите си. Това бе Кайл Рийс.
Джон тръгна към него, изпълнен с чувството, че вече е преживял всичко това. Тялото му сякаш загуби теглото си и се носеше над езеро от дълбока тъга. Той бе копнял за този ден на победата и се бе ужасявал от него — заради това, което щеше да направи, което трябваше да направи.
Кайл бе свалил бойната си униформа и вече мажеха тялото му с паста с кисела миризма.
Фуентес сбърчи нос:
— Какво е това?
Уин се обърна и му отговори:
— Проводим крем. За да може полето на времето да следва контурите му.
Фуентес не знаеше какво означава цялото това пътуване във времето. Джон се бе опитал да му обясни, но му бе прозвучало като галиматия. Не му харесваше да е тук, заобиколен от машината, за чието поражение се бе борил толкова усилено. Мразеше всички машини освен простото устройство, преметнато през рамото му. Оръжията за него бяха единствените добри машини. Знаеше, че омразата му е ирационална. Джон търпеливо му бе обяснявал, че машините не са нито добри, нито лоши. Такива са хората. Скайнет е бил построен от хора. Хора, твърде ужасени едни от други, за да се доверят на собствените си оръжия. Така че те просто направили този инструмент, който повдигнал тяхната собствена параноя на n-та степен.
Окей. На Фуентес въпреки всичко му се искаше да излезе от това място. На повърхността неговият взвод празнуваше победата с домашно приготвена напитка и запасите от склада с консерви, който бяха освободили преди няколко дни. Вероятно и жена му бе там сега и го чакаше. Джон бе казал, че ги чака още работа. Фуентес се бе съгласил. Но не и тук долу. Там, горе, до топлите огньове на победата. Но той повече от всеки друг бе прозрял мъдростта на генерала и се бореше да издържи на усилващата се клаустрофобия.
Джон наблюдаваше лицето на Кайл. Толкова странно е да гледаш загладеното лице на по-млад човек и да знаеш, че това е баща ти. Младежът дишаше бавно и тежко, владееше се напълно и се подготвяше за нещо, за което човек не може да се подготви — пътуване във времето. Само Джон можеше да долови крайния ужас зад мрачното му изражение, докато един медицински специалист инжектираше във вените му синтетичен адреналин, който накара мускулите му да се издуят, готови за действие.