Б-А-А-М!
Олюля се назад.
ЩРАК! Зареди нов патрон.
Б-А-А-М!
И отново.
И отново.
С всеки изстрел T1000 отстъпваше крачка назад и Сара го следваше. Кратерите от куршумите сега се затваряха по-бавно. Силата му намаляваше. Тя стреля отново със зверски блясък в очите.
Той бе стигнал до ръба на площадката, точно над котела с кипяща стомана.
ЩРАК!
КЛИК.
Празен. T1000 стоеше на ръба и още се поклащаше от сътресението на последния изстрел. След миг щеше да овладее равновесието си, щом се затворят дупките. Отново не бе успяла. Сега щеше да я убие, после Джон, и Скайнет щеше да победи. Сара изпищя в последния си изблик на гняв и се приготви да се хвърли напред и да го повлече заедно със себе си в огнената смърт долу.
Но точно когато се напрегна, за да скочи към възстановяващия се убиец, една метална ръка плъзна граната в затвора на гранатомета М-79.
Легнал на пода сред машините, Терминатор вдигна глава.
Стратегия девет хиляди осемдесет и пет.
Псевдосмърт.
Полупокрит с плът, полуоголен метален череп, червеното око светещо като зловещо предупреждение, той затвори гранатата с рязко движение на китката и натисна спусъка.
Улучи T1000 в средата на корема. Гранатата се взриви в него. Образува се голяма дупка с висящи, изтърбушени ръбове.
С рязко променен център на тежестта T1000 се наклони и падна в разтопената стомана. Джон изтича до Сара и те с ужас видяха как главата на нещото и горната част на тялото му се появяват отново над кипящата повърхност.
То пищеше. Нечовешки, безумен вой, като сирена. Всичките му молекули се мъчеха да се прегрупират в естествената си структура, но температурата и втечненият метал ги объркваха. Започна да се променя, да се трансформира, да се превръща във всичко, което някога е имитирал. Джон и Сара едва успяваха да проследят какво става…
Жанел Войт, но на квадрати от подова настилка, надзирателят Луис, от чието лице стърчат ножове, други лица, сменящи се със скоростта на стробоскоп, всеки миг различно, докато накрая всички се сляха в едно…
Лъскавата фигура изкрещя за последен път и потъна под повърхността на разтопения метал. Течно сребро закипя в пръскащи се вихрушки над разтопения метал… и изчезнаха, превърнаха се в…
В нищо.
Край.
Празният пистолет падна от ръката на Сара и издрънча на пода. Здравата й ръка улови рамото на Джон и те се прегърнаха, разтреперани.
Осакатеният киборг се мъчеше да се изправи на колене. Падна. После опита отново.
Джон забеляза и изтича при него, напрегна всички сили да го повдигне. Отиде и Сара. Машината едва се изправи. С тяхна помощ се довлече до ръба на котела.
Погледна надолу и се убеди сам, че всичко е свършило. Джон отвори раницата на Сара и извади металната ръка на първия Терминатор.
— Ще се разтопи ли? — попита той.
Киборгът му отговори с тих, странен, почти човешки глас, вероятно заради повредите.
— Да. Хвърли я.
Джон я хвърли и тя потъна.
— И чипа.
Джон го извади от джоба си и го пусна долу.
Сара видя как почти веднага се разтапя. Пое болезнено дъх и каза тихо:
— Край.
— Не. Има още един чип.
Докосна с метален пръст черепа си. Погледна Сара. И двамата знаеха, че трябва да го направят.
Очите на Джон се разшириха, когато разбра какво имат предвид. Поклати глава и сълзите му бликнаха.
— Не!
Терминатор се обърна към него. Ужасна гледка, с цялото обезобразяване, но имаше нещо благородно…
… добро.
Човекът машина каза:
— Трябва да се махна, Джон. Всичко трябва да приключи тук… или аз ще съм бъдещето.
Леко извърна глава, така че човешката част от лицето му се скри в сянката. Джон видя само металния череп и червеното око.
И все пак се примоли:
— Недей, моля те… всичко ще е окей. Остани при нас!
Терминатор сложи ръка на рамото му.
— Трябва да завърша мисията си.
Човешката половина на лицето му отново дойде в светлината. Протегна ръка и металният пръст докосна сълзата на бузата му.
Това бе прозрението.
— Сега знам защо плачете. Макар че аз никога не бих могъл да го направя.
Обърна се към Сара и каза:
— Сбогом.
— Боиш ли се?
Само кратък миг преди да отговори:
— Да.
Не защото щеше да престане да функционира като Терминатор, а защото бе стигнал до прозрение, простиращо се далеч отвъд това, за което бе програмиран, до един космически порядък, който и Скайнет не би могъл да проумее. И това го накара да осъзнае първото си чувство.
Страх.
От мястото, ако има такова, към което се отправяше.
Естествено, понеже не го попитаха, той не каза нищо повече. Просто се обърна и направи крачка напред.