Времето се удължи, докато падаше, и силна светлина обхвана разсъдъка му. Плуваше в един тунел, след блясъка, в забвението.
Или спасението.
Когато металният скелет падна в огнената лава, изкуственият му мозък изгоря. Почти всички електрически потоци секнаха.
Почти.
Сара и Джон видяха как потъва в първичния огън, в който бе изчезнал и T1000, металната ръка остана последна…
В последния миг тя се сви в юмрук и палецът се изправи нагоре… последен поздрав.
След това всичко свърши.
Майка и син останаха за малко с погледи, впити в горещия метал. След това Джон си спомни откъснатата ръка на Терминатор долу и изтича да я донесе. Тя бе парче безполезен, изкривен метал, но метал от бъдещето. Този път те нямаше да оставят нищо на случайността.
Когато Джон хвърли парчетата едно по едно, той и Сара почувстваха потреперването. Дълбоко във вътрешностите на земята. Сякаш се превърташе мъчително около огромна ос.
Разбира се, когато по-късно Джон си спомняше за това, бе убеден, че е бил тътена на огромните машини край тях.
Не бе прав.
Това бе историята, която се раждаше отново.
ДЕНЯТ НА СТРАШНИЯ СЪД
Вашингтон
11 юли 2029 г.
Неделя, 10:12 ч.
Слънцето блестеше в яркосиньото небе. Отдолу се простираше зелен парк. Разхождаха се леко облечени хора, забавляваха се. Караха велосипеди, четяха книги… на детската площадка играеха деца, люлееха се на люлки, пързаляха се по пързалки. Катерушката въобще не беше разтопена, нито обгоряла. Беше накачулена с деца, които крещяха весело. Синеоко момченце въртеше педалите на велосипедчето си с три колела.
Вечни неща, които никакъв технически напредък няма да промени.
Зад дърветата в прозрачното небе се издигаше великолепният купол на Капитолия и бялата стрела на паметника на Джордж Вашингтон.
Но имаше и нови постройки — високи небостъргачи, през които се провираха ветровете на промяната. В тях живееха хора със скромни приходи, благодарение на няколко неотдавна приети закони, прокарани от дързък млад сенатор. Апартаментите не бяха милостиня. Но наемите бяха съобразени с възможностите на всеки наемател.
И най-вече, бяха справедливи.
29 август 1997 година бе дошъл и отминал. И нищо особено не се бе случило. Майкъл Джаксън стана на четиридесет. Хората ходеха на работа както обикновено, смееха се, оплакваха се, гледаха телевизия, правеха любов.
Нямаше Страшен съд.
През целия този ден Сара Конър бе сдържала дъха си. И когато слънцето изгря отново, прииска й се да хукне по улиците, да вика… да каже на хората… всеки ден отсега нататък е дар. Ползвайте го разумно. Но щяха да си помислят, че е луда, а това вече го бе преживяла. Благодаря.
Вместо това се напи.
Имаше много приятели мъже, естествено, но никога не се омъжи.
И не бе тъжна за това, нямаше горчивина. Защото Кайл бе жив. И мисията му бе успешна.
Ако времето е изкривено в примка, той повече от всеки друг, благодарение на саможертвата си, го бе накарал да се разплете. Той бе в средата на кръга. Защото бе излязъл от развалините, зареден с генетичния код, който му помогна да оцелее и да посее силите, променили историята. Но…
Откъде е той? Коя е майка му? Къде е сега семейството му?
Дори нае човек, за да го издири, алтернативния Кайл, или по-скоро онзи, който — както и останалото човечество — щеше да се роди без дори и да подозира, че в една от алтернативите на времето е имало заложена ядрена война и отчаяна битка за оцеляване.
Кайл не бе мъртъв, а живееше някъде в нейния свят, вероятно женен за хубава жена, може би има деца и се занимава с нещо обикновено.
Разбира се, няма да узнае за нея.
Няма да я обича.
И няма да разбере защо тя го гледа с очи, пълни с благодарност, обич и сълзи.
Защото това не бе онзи Кайл Рийс, когото тя бе обичала, който се бе върнал назад във времето за да умре, преди да е роден.
За нея.
За хората.
И за Джон Конър.
Бе освободила детектива и бе зарязала всичко.
И не можеше да се омъжи за никого.
Или да обича друг човек така, както бе обичала Кайл.
Това бе станало преди тридесет години. Но тъмното бъдеще, което никога не настъпи, все още съществуваше за нея и винаги щеше да съществува като следите на съня, неразсеяни от утринната светлина. И войната срещу машините още продължаваше. Или по-точно, войната срещу тези, които построиха не каквито трябва машини, с не каквито трябва подбуди. Защото Скайнет не бе нищо друго освен израз на омразата на човечеството към самото себе си, на неговите страхове. Бе намерил решение по-страшно от всяко известно дотогава подтисничество. Пълно унищожение.