Някои хора все още искаха да построят своя Скайнет. Други се бореха с тях. Досега другите побеждаваха. И макар че все още имаше въоръжени конфликти, глад, корупция, хората бяха направили крачка напред в еволюцията си. Крачка, която дори не съзнаваха, че са направили, освен една шепа от тях, които се бяха изправили срещу Съдбата, или, както Сара мислеше сега, бяха я отклонили в по-здравословно русло.
През годините Сара бе придобила особена красота, със странни белези и горчиво-сладък блясък в очите.
Мъжете се влюбваха в нея напразно.
Разбира се, тя обожаваше един мъж. Сега седеше в сянката на едно дърво и го наблюдаваше — мъж на около четиридесет години, който си играеше с две малки деца наблизо.
Лицето на Джон Конър бе също така строго, както Тогава, но нямаше никакви белези. Малко напомняше изпосталелия човек с тежка съдба, който би могъл и да бъде. Но очите му все още пронизваха. Защото бе отрасъл в пламъците на любовта и мъдростта му бе изкована върху наковалнята на волята.
Сара му се усмихна с майчинска гордост, естествено, и заговори пред малък цифров магнетофон:
— Джон води войната по-иначе, отколкото бе предсказано. Тук, на бойното поле в Сената, оръжията са здравият разум и… надеждата.
Тя свали магнетофона и си припомни последните записи, които бе правила за сина си, когато бягаше сама по бруленото от вятъра, пусто мексиканско шосе преди толкова много години, преди той дори да е роден. И книгата, която бе записала през годините, през които растеше. Тя още пазеше касетите и не спираше да добавя към тях.
Устна история, която щеше да остане в семейството й и да се предава през поколенията, докато може би се превърне в забавна легенда.
Или поучителен факт…
… когато човечеството се научи да пътува във времето.
Хубаво четиригодишно момиченце изтича при нея и посочи обувката си:
— Завържи ме, бабо.
Баба Сара се усмихна топло и се наведе, а детето качи крачето си на пейката. Когато свърши, момиченцето я целуна и побягна да играе с баща си.
Няма нужда да се плаче за Сара. Защото тя имаше любов. А сега имаше и време да размишлява и да погледне всичко в перспектива, докато синът й продължаваше битката за нея и Кайл.
Взе отново магнетофона и продължи да говори, а очите й се отправиха към небето, към синьото богатство на небето, лекуващо се от замърсяването.
— Луксът да мога да се надявам ми бе даден от Терминатор. Защото ако една машина може да научи стойността на човешкия живот… може би и ние ще успеем.
Тя изключи магнетофона и се облегна назад, за да почувства ласките на вятъра, галещ лицето й.