Експертите се дръпнаха встрани и Джон се оказа до Кайл. Двамата се погледнаха. Не бяха приятели. Ако имаха повече време сигурно щяха да бъдат. Но Джон го бе виждал само пет пъти досега. И едва при втората им среща, когато чу името, генералът, шокиран, разбра, кой всъщност е той. Тогава не каза нищо. Въпреки че майка му му бе казала кой е баща му и какво е писано да стане, той не можеше да го приеме. В действителност, едно известно време той се бе противил на цялата идея за „неговата съдба“. До началото на войната и изправянето на машините, когато всичко, което бе казала Сара Конър започна да се сбъдва злокобно, като тиктакане на космически часовник, отмерващ историята със сляпа жестокост. И сега този часовник отмерваше най-жестокия за него удар. Искаше му се да каже много неща, но ако произнесеше дори само едно от тях, трябваше да продължи и с останалите. А нямаше време. Нямаше смисъл. Само щеше да обърка Кайл, когато има нужда от максимална концентрация. След малко заговори сам войнът, изпълнен със страхопочитание към Джон Конър.
— Знаехте ли, че ще пожелая да отида?
Джон кимна изненадващо и си наложи да се усмихне насърчително.
— Винаги съм знаел. Сара ми каза.
Очите на младежа се изпълниха с изненада. Кайл сега разбра защо името му е избрано сред тези на много по- опитни от него войни. Защо когато за първи път каза името си на Джон, той бе реагирал така странно. Кайл бе част от нещо, което все още не се беше случило, а генералът бе знаел за него през цялото време. Може би затова го бяха преместили в частта на Джон. Затова го бе държал толкова близо до себе си. И в същото време толкова далеч. Веднъж Кайл се бе оказал близо до командващия, по време на една засада. Съвсем импулсивно Джон извади от джоба си избелялата и омачкана снимка на майка си. След това, без да каже дума, тръгна да събира войниците си. Кайл си спомняше с какво изумление бе гледал изпоцапаната фотография. Много хора носеха снимката й у себе си, но техните бяха евтини копия. Това бе оригиналът. Бе чест да си предмет на такова внимание от страна на командващия, а и необичаен за него жест. Той не обръщаше специално внимание на никого, освен когато награждаваше. Оттогава генералът не бе разговарял с него, освен за да му заповяда нещо. Сякаш го отбягваше и въпреки всичко се стремеше да го държи в близост до себе си. Защо? Заради това? Сигурно е така. Кайл се изпълни с гордост и вълнение.
— Инструктираха ли те? — попита Джон.
— Да, сър. Зная какво да правя, но не зная защо.
— Знаеш достатъчно, за да изпълниш мисията си.
Кайл замря.
— Да, сър.
След това Джон направи нещо, което изненада Фуентес. Той протегна ръце и улови младежа за раменете със силен приятелски жест. Кайл се развълнува.
— И ще успееш — каза Джон.
В гласа му имаше ужасяваща увереност. После продължи с по-делови тон:
— При положение, че не отпуснеш гарда си нито за миг.
— Няма, сър.
— Запомни ли това, което заръчах да й предадеш?
По леката промяна в гласа му Кайл разбра, че става дума за нещо лично и много важно. Пое въздух и каза:
— Всяка дума, сър.
Джон затвори очи и се обърна. Кайл долови дълбоката тъга в усмивката му. Това изражение не бе предназначено за неговия поглед. Почувства тревога, но Уин се приближи и попита:
— Готов ли сте, сержант?
Кайл кимна и го поведоха покрай няколкото подвижни бронирани прегради, внесени в помещението, към двата огромни, концентрично поставени хромирани пръстени на хроногенератора, увиснали единствено на магнитни полета над един кръгъл отвор в пода. Кайл стъпи колебливо върху първия пръстен. Той леко се заклати от тежестта му. След това внимателно се прехвърли на вътрешния и погледна в отвора, като подтисна изумлението си. Пред него се простираше огромна, кънтяща тъмнина. Погледна назад към Джон. Неговият идол очакваше влизането му в бездънната яма.
— Понякога се налага да се доверим на машините — каза му той.
Кайл се доверяваше само на един човек — своя командир. Деветнадесетгодишният войн пое въздух и прекрачи към тъмнината. Всички бяха напрегнати.
Изумен, Кайл погледна под себе си. Той висеше във въздуха, подкрепян от невидимо силово поле в центъра на пръстените. Уин се обърна към екипа и заповяда да започват процедурите за преместване във времето. Няколко от тях въведоха координатите в преносимите си терминали.