Рандал Фрейкс, Бил Уишър
Терминатор
По сценария на Джеймс Камерън и Гейл Ан Хърд
ДЕН ПЪРВИ
Лос Анджелес, Калифорния
Обсерваторията „Грифит Парк“
9 март 1984 г.
Петък, 3:48 след полунощ
„Историята е мъртва“ бе написал някой на измазаната стена, опасваща окъпаната от луната обсерватория. Може да е било студентче в спонтанна приумица, или пък въоръжен със спрей член на банда от порториканския квартал, прекъснал обичайния ритуал по маркиране на територията си с тази литературна високопарност. А може да е бил и някой, който е съзнавал, че е истина.
Трикуполната сграда тънеше в тишина. Единствено над месинговите рамки на остъклените врати мъждукаше бледожълт глобус. Наоколо бе доста чисто, благодарение на самодоволното старание на работниците от градския парк, но по огромния паркинг тук-там се вихреха купчинки боклук, докато мартенският вятър не ги сплескаше о поруганата стена.
Преди години обсерваторията бе служила за работен прозорец към космоса. Откакто я бяха построили, астрономите не преставаха да се ровят от високия връх из загадките на започналия да тиктака преди векове космически часовник. Това бе вече невъзможно — блестящата паяжина, изтъкана от светлините на града, огряваше нощем целия лосанджелески басейн и затъмняваше звездите. От промишлената и автомобилна пушилка пък се образуваше почти непрозрачна и постоянна шапка от смог и също пречеше на неизползваните вече телескопи.
С течение на времето превърнаха обсерваторията в планетариум — в таваните на куполите се отразяваха „звезди“, излъчвани от машина, сякаш единствено тя бе способна да запомни небесната им подредба. От академично средище се бе превърнала в нещо като Дисниланд — място, по пътя към което туристите се изпогубваха, храм за поклонение по време на гимназиалните излети с учебна цел, а откакто добавиха и „лазериума“ — лазери, описващи невероятни форми по сводестите тавани под тътена на рокендрола — и в свърталище за ученици, търсещи разнообразие от писналите им драйв-ин кина и рок концерти. Другата основна атракция бе изгледът от паркинга към Лос Анджелес. През онези тридесетина-четиридесет дни в годината, когато въздухът е чист — а той става чист като планинския и хвърля сенки с остротата на бръснач — влюбените двойки се застояват след последното шоу в лазериума да се порадват на по-статичната, но не по-малко впечатляваща, игра на светлините, докато зад замъглилите се стъкла на колата не усетят, че други възприятия са станали по-важни от зрителните.
Дори и без гадже да се качи човек до горе, гледката пак си заслужава да биеш толкова път. Ако пътят е сух, разбира се. Когато над града вали, пъстрата като на кино плетеница от улични лампи и неонови реклами, опряла гръб в мрачната тъмнозелена тихоокеанска шир, се кротва под наближаващите откъм Санта Моника ниски, черни, влажни облаци. Тогава не си струва друсането по змиевидното шосе. Та в този момент, току пред приближаващата буря, по шосето Върмонт Каньон се влачеше едно единствено превозно средство, наподобяващо боядисан в оранжево и жълто хипопотам — градски боклукчийски камион марка „Дженерал мотърс“.
Дел Рей Гойнс бръкна в десния външен джоб на плътното моряшко яке и опипом потърси дребното копче за усилване на уокмана. Пръстите на Би Би Кинг опъваха струните в жестоко блусарско соло — любимият пасаж на Дел, но камионът започна да поднася. Наложи се да настъпи виещия дизел и Би Би Кинг се удави в рева на двигателя. Миниатюрните слушалки, с които бе окомплектован уокманът, пропускаха прекалено много външен шум. Сети се, че отдавна се кани да купи от по-стария модел, дето покриват изцяло ушите. Да се шофира със слушалки бе забранено, още повече — на работник в кметска служба, ама да се ебат в гъза, човек трябва да е наясно кое е по-важното. „Музиката преди боклука,“ рече си Дел. Ако го гепят с уокмана на работа, моментално ще изхвръкне на улицата. За кой ли път. Не че толкова държи на сегашната работа. Хич дори. Ама трябва да яде, да плаща издръжка на Лиана, наем на гадняра хазяин, че и кучето си да храни.
Тук все пак му плащаха добре, но и Боунър хапваше яко, като всеки огромен дог. А и самият Дел хич не беше от леките категории. И в най-мизерните времена не беше падал под 113 кила. И въпреки всичко, да влачи боклука от единия край на парка до другия не му беше най-любимото занимание. Виж, преди двайсет и две години наистина правеше нещо по душа: защитник в професионалния футболен отбор „Хюстън Ойлърс“. Два добри сезона — всъщност, най-добрите в цялата история на „Ойлърс“ — след което лошият късмет се изпречи отпреде му като тухлена стена. Контузията на коляното. Разводът. Изпадането от отбора. Основната част от заплатата му бе преминала в джоба на един по-добър от него покерджия. Оттогава животът му тръгна като влакче в лунапарк: понякога нагоре, но в повечето случаи копелето го влачеше надолу. И ето го боклукчия — па-а-рдон! — служител в градския отдел за чистота, полеви инженер. Шибан лайновоз. Наеха го, защото го препоръча един бивш съотборник.