В някакво петно светлина Наидифър зърна за миг Рийс, насочил се към точката, където уличката се пресичаше с друга, подобна на нея. Пое дълбоко въздух и се впусна да го преследва.
Рийс чу оттеглянето на автомобила и самотния чифт обувки по петите си и се досети какво са замислили онези. Излезе му късметът. Зад гърба му имаше само един. А един е по-добре. Щеше да го премахне и да се сдобие с оръжие. Съсредоточи се върху тази единствена задача, изключвайки от вниманието си всичко останало. Уличката бе покрита с натрошено стъкло. Усети болка по порязаните си ходила. Изтласка я от съзнанието си. Усилието му помогна да проясни мисълта си.
На пътя му се изпречи купчина повалени кофи за боклук. Рийс ги разчисти и продължи да бяга без да намалява скорост, като побеснял плъх в градския лабиринт.
Сви внезапно зад ъгъла и изчезна.
Найдифър инстинктивно намали ход. Дробовете му свистяха от петнадесет години долнокачествено кафе, уиски "Тако Бел "и цигари. Но не заради тях забави крачка. Решението бе продиктувано от страха.
Изпсува под нос. Изпуснал го бе от погледа си. Сега ставаше по-опасно. Мръсно копеле. Лешояди кръжаха из стомаха му. Не си заслужава при парите, които ти плащат. Ама никак. Запъна ударника на револвера, пристъпи към средата на уличката и бавно се запъти към пресечката.
Погледна към страничната уличка, стиснал в една ръка пистолета пред себе си като щит, а с другата несъзнателно закрил корема си. Никого не видя. Внимателно навлезе в почти непрогледния коридор и за миг спря, след като се изравни с двата големи контейнери за боклук. Препълнени бяха със сплескани кашони и дървени каси. Вътре не може да се е скрил. Но между тях имаше място. Достатъчно за един човек.
Найдифър обхвана пак револвера с две ръце и го вдигна на нивото на гърдите си. Впери поглед в отвора между двата контейнера. Нищо. Само няколко небрежно захвърлени дъски.
Но Рийс бе там. И чакаше. Найдифър гледаше право в него, но не виждаше нищо. Освен стената и дъските. Рийс бе впил поглед в револвера на Найдифър така, както умиращият от глад гледа ядене. Бе стар модел, но идеално запазен, вероятно неизползван. Рийс го разпозна мигновено: „Смит енд Уесън Полис Спешъл“ калибър 38 супер. Дори бе стрелял навремето с такъв няколко пъти. Откатът му бе слаб, а мерникът — точен. Не бе сериозно оръжие в сравнение с „Магнум 44“. Но и по-калпави оръжия му се бе налагало да използва.
После Рийс пренесе вниманието си върху човека пред него. Средна възраст, възпълен, задъхан и уплашен. Рийс не можеше и да мечтае за нещо по-добро.
Излетя от мрака като високоскоростен шепот, съсредоточил изцяло всеки грам от собствената си материя в една точка на върха на рамото. Насочи тази точка в средата на гърба на Найдифър и връхлетя отгоре му със силата на товарен влак. Дясната ръка на Рийс се впи в китката с пистолета, но с падането на Найдифър се чу оглушителен гръм и от дулото изскочи блясък. Рийс изви злобно ръката и издърпа оръжието. С другата ръка успя да овладее търкалящото движение на тялото си и стъпи здраво на двата си крака.
Като вдигна замаяния полицай и го блъсна о стената, Рийс отстъпи една крачка, вдигна оръжието, запъна ударника и го насочи право в лицето на униформения.
Найдифър се втренчи покрай дулото на собствения си служебен револвер в очите на най-стария младеж, когото бе срещал. Очите бяха безизразни. Дори не излъчваха гняв. Просто напрегнати. Всяващи ужас.
В главата на Рийс шетаха хиляда въпроса, които се нуждаеха от отговор: точното му местонахождение, местоположението на целта му, броят и състоянието на превозните средства в района. Безкрай. Видя значката на Найдифър с надписа „Полиция Лос Анджелес“ и от това разбра, че е улучил града. Но имаше един въпрос, чийто отговор можеше да направи всички останали безсмислени, а Рийс съзнаваше, че му остава много малко, преди другият полицай да долети със свистящи гуми от съседната уличка.
— Колко е часът? — излая Рийс.
— Към четири и тридесет, ъ-ъ… след полунощ.
— Кой ден е?
— Петък — отвърна Найдифър, с надеждата, че това ще успокои някак си лудия. Не успя.
— Датата! — сопна се Рийс с нетърпелив тон. Найдифър не бе особено сигурен. Запъна се.
— Ъ-ъ девети… Девети март.
Рийс го изгледа злобно и зададе ключовия въпрос:
— Коя година?
Найдифър усети как слепият ужас пролазва от средата на корема към ръба на мозъка му. Пита коя година сме? Това ще ми остане, мина му през ума. Ами лицето на тоя луд хлапак? Майка му стара! Найдифър затвори очи и зачака куршума.
От стените на сградите отекна воят на спирачки върху мокър асфалт. Рийс се извърна и видя синьочервените светлини на патрулната кола, спираща на входа към уличката. Отвътре изскочи Луис с изваден пистолет. Рийс се завъртя на пети и хукна към противоположния край на уличката, но пред него се изпречи втори патрулен автомобил със святкащи сигнални светлини.