Преди да одобрят кандидатурата му, единствените мисли на Рийс бяха свързани с шанса да изпълни най-важната заповед, поставяна някога от Джон, и със славната чест да се запознае лично с красивата му майка. Не си бе дал сметка за основното значение на мисията. И всичко стана така бързо… така бързо. В момента, в който хората на Джон превзеха лабораторията за преместване във времето, Рийс бе уведомен за специалната мисия и листче с името му бе поставено в общата шапка. Само след минути се яви пред командния бункер на Джон за кратък инструктаж. Сега си спомни върху какво бе наблегнал Джон: грандиозното значение на задачата и чудната увереност, че Рийс наистина ще успее. Рийс се бе почувствал напълно готов за битка именно от тази проява на доверие, а не от амфетамините, с които техниците го бяха наблъскали. А сетне, след като отдаде чест, Джон го прегърна. Това съвсем изненада Рийс. Джон Конър бе суров мъж, до когото бе трудно да се приближиш. Откакто бе загубил майка си, се бе превърнал в замислен самотник, който пред никого не се разкриваше. Последователите му го боготворяха, защото никога не ги насилваше да вършат нещо, което не желаят, и защото знаеше какво трябва да се прави. Никога не се сближи истински с никого. Но Джон каза, че Рийс става опорна точка на историята, а след това го сграбчи, сякаш бяха отдавнашни приятели. Когато Джон се извърна, за да се занимае с други технически подробности, Рийс успя да долови някаква дълбоко заседнала тъга, която знаеше, че не е предназначена за очите му. Може пък Джон да се е правел на сигурен, за да му вдъхне смелост. Онази тъга обаче го озадачи. И сега, докато си даваше сметка какво трябва да предприемат със Сара, за да оцелеят, се сети за двете изражения на Джон и за това колко недостатъчен бе всъщност инструктажът, преди да го изстрелят в онзи безкраен миг на пътуване през времето. Доколкото му бе известно, той, Рийс, бе първият жив хронопортиран човек. Техниката бе разработена от Скайнет като част от ненаситната научно-развойна дейност на системата — нарастващ в геометрична прогресия репертоар от създадени от компютъра нови технологии.
Хората-нападатели успяха да превземат комплекса непокътнат, след което техниците се юрнаха да зареждат системните файлове и да ги анализират. Когато осъзнаха какво е сторила Скайнет в своето студено рационално отчаяние, Джон реши да използва като противодействие собствената й техника. И все пак, когато Рийс пристъпи в биаксиалния възел на генератора, който създава силовото поле, никой всъщност не можеше да каже дали при пътуването през времето е възможно човек да оцелее. Като нищо можеше да пристигне в 1984 година под формата на вече изстиващ чувал месо, със сърдечна дейност прекъсната от неизвестни сили.
— Виж какво, Рийс — казваше Сара. — Не съм искала това да стане. И не желая да участвам.
Бе на път да се разплаче. Косата й бе сплъстена от съхнеща пот. Дрехите й бяха мръсни и разпокъсани. Не бе никаква легенда. Бе хленчеща, преживяваща от боклуците жена, готова да ревне неудържимо в краката му, а освен, че трябваше да я опази жива, Рийс трябваше да се грижи вече и за запазване на разсъдъка и силите й. Неща, с които и самият той имаше проблеми.
В този миг си спомни последното нещо, което Джон му бе поръчал да стори. Направи гласа си силен и спокоен:
— Сара.
Тя спря да се мята като животно в клетка и се обърна към него.
— Синът ти ми поръча да ти предам нещо. Накара ме да го науча наизуст.
Тя замръзна на място, запримигва, не знаейки какво да очаква. Рийс продължи с омекнал глас, който и при рецитацията загатваше за обичта на първоговорещия.
— „Така и не намерих възможност да ти благодаря като хората за твоята обич и храброст през всичките онези мрачни години. Не мога да ти помогна в онова, което скоро ти предстои, освен като ти кажа, че бъдещето не е циментирано. Видях човечеството да се възправя след своето поражение и имах честта да съм негов водач. Ти, трябва да опазиш нашата победа. Длъжна си да си по-силна, отколкото си смятала, че можеш да бъдеш. Длъжна си да оцелееш, за да просъществувам аз.“
Рийс забеляза, че тя се укроти. Думите си проправяха път към съзнанието й. Неволно бе издал и собствените си чувства, но това бе вече без значение — важна бе реакцията й.
Стегна мускулите на ръката си. Болката почти бе преминала. Нищо, което да му пречи, в крайна сметка, а и ръката бе запазила над 75 на сто от подвижността си.