Нещо светеше — силно, ослепително, като слънцето. Разсичаше нощния пейзаж, облизваше разбитите бетонни форми и гравираше върху им остри като бръснач сенки. Имаше и вятър — мощна струя, духаща право надолу — и някакъв мощен вой, като от умиращ метал, за който след малко установи, че идва от реактивен двигател, или двигатели.
Насочената надолу струя отвя преспите от пепел и оголи купа кости. Пепелта излиташе от орбитите на черепите, а сенките на прожекторите минаваха отгоре им в някаква пародия на живот. Машината наподобяваше огромна оса, само че на мястото на крилете, в средата на гръдния кош, се намираха два турбореактивни двигателя, насочени право надолу. Нещото потрепваше на едно място над повърхността и сканираше околността в зрителния и в инфрачервения обхват. После се наклони, наведе нос и набра скорост като армейски хеликоптер „Еъркобра“. Окаченото под корпуса оръдие отпрати един единствен изстрел в изгорялата сграда, после се прибра в корема и летящият предмет продължи да патрулира.
На километър по-нататък по разрушения пейзаж друга машина кацаше върху хидравличните си насекомоподобни крака върху нещо като склад или парк за военни машини. Под инфрачервените прожектори-отражатели стояха няколко от танковидните наземни ловци-убийци. Автоматични оръдия, дълги по двадесет метра и монтирани върху конусовидни пилони, стояха на пост, а под тях се въртяха бдително малки противопехотни картечници. Мракът се разсичаше от прожектори.
След отминаването на летящия щурмовак можеха да се покажат. В петнистите си сиви гащеризони бойците се сливаха напълно с околната среда. Сиво със сиво. Черно с черно.
Командирът лежеше по корем под паднала под ъгъл бетонна плоча и гледаше монтирания върху пушката видеоекран с повишена разделителна способност, на който пейзажът се виждаше като посред бял ден. Лицето му се озаряваше от зелената светлина. Бе Рийс. Ручейчета пот образуваха вадички по покритото му с пепел лице. Бе мръсен и отдавна небръснат, а и другите войници не изглеждаха много по-добре. Всички носеха наушници, от които се чуваше непрестанния ромон на разговорите на другите бойни части в района.
— Дозор Янки едно три търси огневи пункт Е-девет.
— Слушам, Янки едно три. Предай данни.
— Районът до три хиляди метра разузнат. Нищо особено. В търговския център спипахме няколко боклукчии. Не са регистрирани, но имат стока за размяна.
— Каква стока?
— Консерви, малко инструменти, бензин. Искат укритие и малко боеприпаси две две три.
— Прието, едно три. Изпрати ги.
— Прибираме се. Търсачът ни си нарани лапата, затова преустановявам патрулирането.
— Прието, едно три.
Гласовете не преставаха да мърморят. Сведения от патрулите в почти всички сектори. Екипи от сапьори, търсещи ловци-убийци за повреждане и разглобяване на части. Група за дълбоко разузнаване, преследвана от нов летящ щурмовак модел 8 — щом направеха „зиг“, и той правеше „зиг“, а не „заг“. Лоша работа. Друг дозор, близо до бункер 23 на едновремешната улица Мълхоланд Драйв, искаше подкрепление от екип механици, да им помогнат да демонтират оръдието от използваем ловец-убиец. Някой бе влязъл в бой на брега с два терминатора серия шестстотин, облечени във войнишки гащеризони. Резултатът: един умрял, трима за лазарета, две горящи терминаторски шасита. Търсачът им, куче-зайчар, също бе гътнат и командирът на отделението не можеше да си го прости.
И така нататък.
Рийс подаде знак и екипът се спусна по замаскирания с отломки отвор към водещо под земята стълбище. В съня си Сара проследи как слизаха нащрек все по-надолу, етаж след етаж, под земята, водени от лъча на фенерчето. Четири етажа под повърхността Рийс блъсна с приклада на пушката по някаква грубо заварена стоманена врата. Веднъж. После два пъти. После пак веднъж. Чу се стърженето на плъзгаща се встрани стоманена плоча и в процепа се появи окото на часовия.
— Рийс. Кайл. DN…
Преди още да произнесе номера си, вратата издрънча и се отвори. Рийс влезе. Заобиколи го топлина, дим от огън и потискаща миризма на човешки тела. Вътре стояха трима часови с оръжия, готови за стрелба. Рийс подаде ръката си, за да я помиришат двете стражеви кучета — овчарка и доберман. Вероятно най-добре хранените същества в огневия пункт. Размахаха опашки и Рийс бе пропуснат нататък. Все още го смятаха за човек.
Часовите направиха крачка назад и отпуснаха пръсти върху пушките „Уестингхаус М-25“. Хората на Рийс го последваха, разписаха се в присъствената книга върху старата масичка за карти, после се пръснаха из лабиринта.