Кучетата го залаяха бясно. Часовите вече насочваха оръжието си. Единият закрещя:
— Терминатор! Терминатор!
Рийс остана вцепенен половин секунда. През това време терминаторът отметна пончото, вдигна плазмената RBS-80, производство на „Дженеръл дайнамикс“ и проряза бункера с ослепителен сноп енергия.
Рийс захапа снимката, за да освободи ръцете си, скочи с пушката и спринтира към битката.
Бункерът се изпълни със заслепяващи импулси. Терминаторът сееше смъртоносния си огън. Взривовете се накъсваха от писъци, а отнякъде зави маниакално сирена. Заобиколен от пушеци и адски писъци, терминаторът се придвижваше неумолимо към командния център. Конър издаваше кратки заповеди, а около терминатора свистеше ответен огън. Част от боеприпасите избухнаха. Гледката се закри от пълзящото по ниския таван огнено кълбо.
Рийс бе повален на пода под дъжда от пламтящи отломки. Зашеметен от болката, успя да се изтъркаля настрани и затърси опипом пушката. Снимката бе паднала наблизо и вече гореше сред отломките. Сара видя и обезумелия поглед, с който лежащият Рийс наблюдаваше как фотографията се сви и изчезна сред пламъците.
Останалото бе само импресии. Писъци. Бягащи стъпки. Светкавици през стелещия се дим. Плачещо сред хаоса шестгодишно момиченце. Виещи кучета. Едното от тях — овчарката — щракащо с челюст към пламналата козина на гърба му.
И сред всичко това — безмилостно придвижващ се силует със светещи червени очи и пушка, сееща смърт. RBS-80 се извъртя и се насочи право срещу нея. Сара усети как сърцето й се качи в гърлото при мисълта, че няма да успее да избегне огъня. Остана втрещена, парализирана срещу дулото през хилядната от секундата, която предхождаше избълването, и която после се проточи цял век. Червените очи я приковаха. Бялата светкавица я превърна в пара. Оттук нататък сънят нямаше накъде да се развива, затова внезапно спря като скъсан филм.
Сара изстена и в полусън се вкопчи в Рийс, търсейки топлината на тялото му. После се отпусна отново в прегръдките на съня. Но този път без сънища.
От размърдването й Рийс се събуди и застана нащрек. Усети, че насмалко е щял да задреме, затова направи две-три от умствените упражнения, с чиято помощ се поддържаше буден през дългите патрули. Небето извън тръбата започваше да просветлява. Доста време трябва да й е говорил. Сигурно през последния половин час бе изприказвал повече приказки, отколкото през последните две години от живота си. Не можеше да каже в момента защо толкова подробно й бе разправил за нападението срещу бункера. В края на краищата, бе съвсем обикновен случай, абсолютно незабележителен от военна гледна точка. Искаше да й създаде обща представа за ежедневието през 2029 година от новата ера. Сигурно част от обяснението бе в снимката. Съчетанието от снимката, терминатора и присъствието на Джон някак си бе успяло да направи ярко цялото събитие.
Джон му бе дал снимката преди година, докато се криеха в някаква тръба, подобна на сегашната, а земята трепереше от плазмените бомби, които неуморимо сипеха наоколо им изкуствена дневна светлина. Тогава Джон извади от джоба на униформата си стар предвоенен портфейл, а от него — снимката. Затова, какъв бе смисълът й и защо трябваше Рийс да я носи непрестанно със себе си, никога не стана дума и продължаваше да е загадка. Рийс, разбира се, моментално бе познал лицето, тъй като снимките на Сара Конър бяха доста разпространени, а някои войници дори ги носеха в битките за късмет. Но да притежава оригиналния полароиден портрет бе нещо съвсем различно.
Оттогава я бе носил със себе си, където и да отидеше, дори и при най-опасните задачи, когато знаеше, че неминуемо ще се намокри до кости, че и по-лошо.
Така че, макар самият портрет да бе загадъчен, бе успял да се запечати като прогорен в паметта му. Тя като че ли седеше в някакво превозно средство. От малкото подробности върху снимката бе невъзможно да се определи какво точно. Прическата й бе различна от сегашната, но изглеждаше горе-долу на същите години, може би малко по-възрастна; косата й бе малко по-къса и привързана с лента през челото. Чертите бяха поуморени, но челюстта излъчваше сила, а очите й създаваха впечатление за вътрешен мир. Извивката на устните съвсем леко загатваше за усмивка. Може би предизвикана от някакъв спомен. Но, общо взето, обстановката бе почти тържествена. За това допринасяше и навъсеното небе. Зад нея имаше нещо, което не бе на фокус. Мина доста време, докато Рийс разпозна в него плешката на куче. Ако съдеше по размера и окраската — вероятно немска овчарка.