Рийс бавно се изправи и облиза пръсти. Замислил се бе за нещо. Точно в този миг зелената дунапренена топка го удари по гърба. Хилядна част от секундата преди това, Рийс бе вече заел бойна стойка. Извъртя се и удари топката в земята.
Децата замръзнаха, после си казаха нещо и изпратиха най-малкото — момиченце на не повече от шест години — да я вземе обратно.
Това, че Рийс продължаваше да стои напрегнат, притесни Сара. Сякаш децата нарочно го бяха ударили. Забърза по асфалта към полето, но момиченцето вече стоеше в краката на Рийс и го гледаше от ъглите на присвитите си очи по онзи мъдър начин, по който децата фиксират възрастните.
Като наближи Рийс, Сара забави крачка. Момиченцето казваше:
— Не искахме да ви изплашим. Може ли да си вземем топката?
Рийс постепенно се отпусна, сякаш бе метална пластина, и погледна надолу към топката. Преглътна напрежението и се наведе да я вземе. Подаде я на детето със същата онази нежност, която бе проявил и към Сара рано сутринта. Момиченцето се поколеба — гледаше безумните му очи от някакво съвсем различно време и може би виждаше в тях ужас и отчаяние, но в един миг изпита и нещо друго, много по-силно и добронамерено. Грабвайки топката от ръката на Рийс, понечи да се усмихне. После мигновено се извъртя, вдигна целта на задачата си във въздуха и тържествуващо изписка:
— Взех я! Взех я!
В същия миг сетерът завърши своя скок-дъга, първоначално нацелен към топката в детската ръка, но попаднал малко по-ниско отколкото трябва, и блъсна момиченцето в краката на Рийс. След това се хвърли и захапа изпуснатата топка. След секунда бе сред скупчените деца и пусна олигавената вече плячка на тревата.
Рийс помогна на зашеметеното дете да се изправи. И на неговото лице се появи нещо, наподобяващо усмивка, но явно бе нещо съвсем ново, което още не бе успял да овладее. Момиченцето оправи старателно рокличката си и подуши със сбръчкано носле.
— Миришеш на гадно — обяви, после хукна към другарчетата си.
— Кайл? Добре ли си?
По челото му се оформиха бръчки като дълбоки бразди. Искаше да й каже нещо, но го възпираше някаква могъща вътрешна сила. Най-сетне устните му замърдаха, оформяйки думи, които почти не се чуваха:
— Не трябваше да виждам това — каза простичко. Когато отвори повторно очи, лицето му имаше изражението на изгубило се дете, почти готово да ревне. — Инструктираха ме. Показаха ми снимки и карти. Разказаха ми куп работи. Но изобщо не очаквах…
Пак се затрудни в избора на думи. Сара се приближи.
— Но нещо не се връзва. Не мога… да възпра желанието си да бъда част от всичко това…
Речниковият му запас не му стигна да опише нейния свят.
Сара посегна и го докосна по рамото. Той бе изцяло съсредоточен върху лицето й и изобщо не усети докосването. Тя се опита да го успокои със свои думи.
— Но, Кайл, ти си част от всичко това. Този свят е вече и твой.
Той така яростно заклати глава, че Сара се отдръпна.
— Не, не, не — ломотеше Кайл. — Не разбираш ли, Сара? Не мога да спра по никаква причина. Не мога да бъда нищо друго, освен войник с… — и пак засече, но по-скоро от прочувственост, отколкото от липсата на думи.
— Кайл, аз…
— Дълг! — прекъсна я. Съзнаваше, че тя надали го разбира. Сграбчи раменете й и се опита силом да я накара да осъзнае положението: — Сара, нима не проумяваш? Целият този свят вече го няма! Там, откъдето идвам, е една пустош, осеяна с костите на хора като тези! — И посочи семействата на масата за пикник.
Сара се огледа, мъчейки се да възприеме всичко през неговите очи. Децата, кучето, полята — всичко това й бе толкова познато. Тя не осъзнаваше присъствието им по същия начин, по който рибите не осъзнават наличието на водата. За него обаче всичко това бе идиличен сън, изгубеният рай, за който по негово време бяха оцелели само горчиви смътни спомени. Едва сега, след като бе зърнала неговия свят, можеше да проумее поне отчасти болката и дезориентацията, която той изпитваше дори от едно най-обикновено излизане на улицата.
В този миг той млъкна, усещайки, че децата са го зяпнали с някаква смесица от любопитство и страх.
И родителите им бяха извърнали глави към Рийс и Сара. Явно Рийс привличаше внимание върху двама им и по този начин нарушаваше основния си дълг. Млъкна, тръшна всички врати пред чувствата си и грабна Сара за ръката.
— Трябва да се движим — рече и я потегли към рампата, извеждаща на магистралата.