Искаше тя да свикне с него. И отчаяната Сара започна да опипва контурите на нещо, което бе толкова огромно, че превишаваше мащабите на нормалното човешко мислене. Вероятно щеше да й се наложи да използва пистолети като този през всички останали й дни на този свят.
Рийс усети, че бързо губи инерция. Всичките му запаси клоняха вече към нула. Но длъжен бе поне още малко да е в пълна бойна готовност. Прекосяваше паркинг, пълен с хора и нови, лъскави автомобили, отвъд които имаше голям супермаркет. Устата му се наля със слюнка, докато гледаше разкошните им тапицерии, сложните контролни табла и…
Задачата, боецо. Задачата, задачата… Длъжен бе да уравновеси мислите си… да подобри защитата… да създаде огнева стена, непробиваема дори от модел 800. Тръсна глава, за да прогони умората, и се вмъкна с изранените си и изтощени нозе в пълното с храна укрепление. Ами, да. Никакъв проблем, мина му през ум. Просто още една невъзможна задача.
Душът почти успя да отмие останките от кръв и барут, които Сара носеше по себе си от дванадесет часа насам. Три се до зачервяване с белия сапун и се попари с горещата вода. После се уви с хавлията и седна на леглото. От измитата й коса по гърба й се стичаха капчици. Почувства се почти чиста. Но само почти.
Излегна се само за миг, колкото да се отпусне, да намали временно настойчивото земно притегляне, и моментално изпадна в дълбок, черен сън.
Сара бе в капан. Огромната фигура на Терминатор нахлу през вратата с гадна и нетърпелива, почти похотлива усмивка и насочи пистолета. Сара видя как миниатюрното червено слънце на лазерния мерник мина по тялото й и замръзна върху дясната й гърда. Още преди да успее да плонжира от леглото, се чу експлозия, сякаш целият свят избухна, и оловното топче изсвистя към нея, разсичайки въздуха като хирургически скалпел. Когато стигна до нея, чу глухото чупене на ребра и нещо гигантско я вдигна и блъсна назад. Усети как горещият живот се изцежда от тялото й и спокойно си помисли, че болката е прекалено далеч, за да я усети особено силно, а Терминатор стоеше надвесен отгоре й и дупчеше някога красивото й тяло с куршум подир куршум. Усещаше всеки един като миниатюрен таран, който пробиваше месата й и я караше да се мята и подскача. Именно затова изпищя: не защото умираше, а защото онова, което се вършеше с нея бе безумно, лудо и несправедливо обезобразяване. Изправи се в леглото и пое въздух да писне отново, но осъзна, че наоколо е необичайно тихо, че е невъзможно току-що да е пищяла, а това значеше, че изобщо не е пищяла, което пък означаваше, че…
Бе сънувала.
Когато се свести съвсем, усети едновременно две неща: бе се стъмнило, а Рийс го нямаше. Мръсният електрически часовник върху нощното шкафче показваше 6:03. Тя се изправи и моментално съжали. Усещаше мускулите си като начукани пържоли, брутално размазани от ударите, понесени през последните дванадесет часа. Сънят изобщо не й бе стигнал, за да се възстанови.
Револверът бе върху тоалетката, насочен към стената. Привлече очите й, сякаш бе призовка от Върховния съд. Като че ли я питаше: Не ти ли харесва как изглеждам? Аз и ти сме съединени за цял живот. Спи без мен, ако смееш. Сара потръпна и вдигна слушалката на телефона. Само след секунди разговаряше вече с майка си.
— Честна дума, мамо, с нищо не можеш да ми помогнеш. Само стой там, на сигурно място. Не мога да ти кажа къде се намирам. Прекалено опасно е.
Но този път майка й бе изключително настойчива. Настояваше Сара да й даде поне номер, на който да се обади, ако й се наложи да замине някъде. Иначе Сара нямаше да знае къде да я търси. Наистина имаше известна логика.
— Мамо, ако ти кажа номера, нали обещаваш да не го съобщиш нито на полицията, нито на който и да е друг. Сериозно ти говоря. Пък и няма да сме тук още кой знае колко. Добре, добре, пиши.
Издиктува записания върху телефона номер и й каза, че я обича. Последва кратко колебание, а след него — очакваният и стоплящ я отговор. Сара постави слушалката и остана загледана в телефона. Майка й сигурно се раздира от любопитство и ужас от цялата тази загадъчност. Но тя бе длъжна да е предпазлива. През ума й мина случайна мисъл и произведе вълнички като камъче, хвърлено по повърхността на вода. Не се задържа достатъчно дълго, за да позволи на Сара да я разгледа по подобаващ начин. Но не бе усетила онова характерно потрепване в гласа на майка си.