Дебел колкото пръст светлинен лъч се пъхна под завесата, завъртя се наоколо, след това се оттегли. Настъпи пауза. Пак приглушен говор. Рийс напрегна всички мускули. После гласовете се отдалечиха. Рийс издиша и се изсули безшумно от будката.
В мрака зърна безчувствен ескалатор. Изключили го бяха преди няколко часа, което го превръщаше в най-обикновено метално стълбище. Прелитайки през едно стъпало, Рийс се качи на втория етаж. Домашни потреби. И дамско бельо.
Но до югозападната стена откри онова, което му трябваше. Авариен изход. Гладката метална врата бе заключена. По ръба й минаваше жица на елементарна алармена верига, а от металния прът, поставен напреко на вратата, висеше табелка, която предупреждаваше изходът да се използва само при авария. Нима? Рийс удари пръта с юмрук и вратата зейна. Не се чу нищо. Алармената инсталация или бе беззвучна, или бе изгоряла от претоварването при преминаването му през времето.
Кацна безшумно върху откритата скара на аварийната стълба и сканира уличката под краката си. Точно под него бе паркирана чернобяла патрулна кола със святкащи сигнални светлини, но празна.
Рийс се приземи върху асфалта като котка и приклекна до вратата на автомобила. Никой по улицата. Действат зад ъгъла. Дръпна вратата. Отворена. Невероятно. Сигурно много са бързали, рече си. Отвори вратата докрай и опипом потърси ключовете. Нямаше ги. А му трябваше някакво превозно средство. Хрумна му да я запали с кабели. Прекалено очебийна е, майка му стара. Отказа се от колата и се съсредоточи върху съдържанието й.
Пъхната в кобур и облегната на таблото почиваше чисто нова полуавтоматична пушка „Ремингтон 870“. Рийс почти ахна. Беше виждал такива пушки, но бяха все очукани музейни реликви. Тази, като повечето чудеса наоколо му, имаше съвсем нов вид.
Измъкна я и я пъхна на топло под шлифера. Така, мушната под ръката му, нямаше да се вижда. И нямаше да се мокри. Щеше да му е приятелка.
После Рийс се завъртя на пети и светкавично се отдалечи от колата. Сви зад ъгъла и тръгна бавно по тротоара. Само преди три и половина минути бе гол като новородено. Сега бе въоръжен, облечен и се сливаше с останалите хора. Трябваха му още пари, провизии и превозно средство. Но за това разполагаше с предостатъчно време.
Успя, майка му стара! Вече е тук. По тялото му пробяга струя адреналин. Огромната радост от това, че е жив, че номерът е минал, леко замая главата му. Вдигна очи, примигна срещу падащия в тях дъжд и сканира невероятния пейзаж около себе си. Намираше се на ъгъла на Шесто Авеню и Олив Стрийт. Пред него бе Пършинг Скуеър. Осъзна, че родното му място е на не повече от километър и половина от тук. Като дете бе играл наоколо. Но мястото тогава изобщо не изглеждаше така. Пет и шест-етажни сгради заобикаляха малката градинка. А пък и осветлението — навсякъде отгоре му струеше светлина. Рийс се позадържа в сянката на някакъв вход — не можеше да се надиви на страхотната гледка.
Колко отдавна бе всичко това? — запита се той. От негова гледна точка, бяха изминали само няколко минути, откакто заедно с останалите от своя сапьорски екип бе изтичал по оня стоманен коридор.
Зад тях отекнаха оглушителни взривове и разкъсаха на парчета коридора и оборудването му. Хората му сринаха онова място. Всичко под огън. Всичко под нож. Чувството за победа бръмчеше като ток през телата им.
А сетне — това.
То като че ли не притесняваше Джон. Нищо не бе способно да го притесни. Именно затова бе станал такъв, какъвто бе. Тичаше редом с Рийс, ръката му стискаше успокоително рамото на младежа, докато устата му сипеше в ухото на Рийс кратки нареждания. Именно Джон бе избрал Рийс за задачата.
След малко стоеше сред група техници заети с окончателната настройка на цяла стена с оборудване. Рийс смъкна бързо униформата и подаде пушката-пулсатор на един от съекипниците си. Техниците се нахвърлиха отгоре му като мравки да му правят биограми и да впомпват химикали в кръвта му. Джон отстъпи назад и безмълвно прикова погледа си върху Рийс.
После нещата се развиха светкавично. Техниците го наклепаха от глава до пети с някакво гъсто синкаво свръхпроводящо желе. От вонята му Рийс едва не се задуши. След това го отведоха в малката камера и се оттеглиха Рийс и Джон останаха очи в очи. Нещо необичайно ставаше с лицето на Джон. Появи се изражение, което Рийс дотогава бе виждал само веднъж — преди няколко години, когато Джон го изтегли от 132-ри полк и го взе в своя разузнавателно-охранителен екип.