Сара усети как мускулите му заиграха под пръстите й и дъхът му спря в гърлото. Тогава той заговори тихо, сякаш тя бе свещеник, а той се изповядваше:
— Джон Конър ми даде веднъж твоя снимка. Така и не разбрах защо. Много стара беше. Изпомачкана. На нея бе млада, каквато си сега. Погледът ти беше занесен и ти се смееше — съвсем слабо, но усмивката ти бе някак тъжна. Винаги съм се чудел какво ли си мислела. Запомних всяка черта, всяка извивка.
Прехапа езика си при последните думи. Нямаше никакво желание да продължи, но вече нямаше спиране — отприщил се бе като от взрив. Задържаното насила изскачаше през зеещия отвор. Устата му продължи сама, а гласът му стана убедителен, когато й каза:
— Дойдох през времето за теб, Сара. Обичам те. Винаги съм те обичал.
Ето. Каза го най-после. Сега се прибери, циментирай пробойната и всичко ще се оправи. Но не успя да намери обратния път, тъй като бе прикован от блестящите очи на Сара. Тя го гледаше стресната, с влажни очи, а той не бе вече сигурен в нищо — нито в подготовката си, нито в дълга си, а най-вече — в нейните чувства към него. Но знаеше, че я бе обичал, и че нищо нямаше да успее да я убие. Нито човек, нито машина, нито каквото и да било щеше да й причини дори най-малката болка, защото той бе готов и цял свят да разруши, само и само да я опази. Дори на две да го разкъсаха. Готов бе да спре да съществува, за да може да живее тя — не заради човечеството, а заради самата нея.
Сара прочете всичко това по лицето му и в очите му и повярва по-скоро на изражението, отколкото на думите му. Онова, което най-много я обърка, бе признанието, че именно тя е причината за този поглед — по-дълбок и болезнен, отколкото изобщо си бе представяла. Рийс я изгледа отново. Погледът бе тъй съсредоточен, че я прегаряше, а тя нямаше намерение да отмести очи. Щеше й се той вечно да я гледа така. И докато искаше това, времето започна да тече по-бавно и малката тъмна стаичка съвсем притихна.
Сара докосна лицето му. Толкова нежна бе кожата над скулата му…
Рийс внезапно си спомни обратния път. Бе тъмен, студен и труден, но ако наистина я обичаше, трябваше да поеме по него незабавно. Насила се изправи и се отдалечи от нея.
— Не трябваше да ти казвам това — изсъска през зъби.
Надвеси се над масичката и започна методично да нарежда тръбните бомби в найлоновата торба. Сара изпита моментна слабост от дезориентация. Та той се движеше като машина, като киборг. И се криеше от нея в машината. Това бе нетърпимо и тя се приближи до него, извърна го, прегърна го, целуна го по врата, по бузата, по устата. От ръцете и устата й чувствата сякаш нахлуха изведнъж у него и разтопиха твърдостта му. Рийс разбра, че обратният път е загубен завинаги.
Изстена тихо, когато част от него умря, а друга стана по-силна. Притегли Сара по-здраво в обятията си, притисна я към гърдите си и отпи от устните й.
Изведнъж се оказаха на пода до масичката. Той не го усещаше. Около него нямаше нищо, освен Сара, а той я желаеше и я притегляше все по-близо и по-близо.
Тя целуваше белезите му. Отнасяше болката и променяше целта на живота му. Тя бе крадец, а той — охотна жертва. Ето че тя витаеше отгоре му като нежна антитеза на летящите щурмоваци, а той я придърпа още, макар тя да бе вече възможно най-плътно притисната в него, без да бъде смачкана до смърт.
Сара усети как желанието бушува из цялото му тяло, отеква и в нейното и тя жадно го поглъщаше. Прекараха така един безкраен миг — притиснати и запъхтени, без мисъл, без план — двама удавници под първата мощна вълна на своята любов.
Но после Сара надникна над вълната и видя, че той всъщност не знае вече какво да прави, зашеметен от копнежа си по нея. Отведе го до леглото.
Там му помогна да събуе дънките, после го поведе по тялото си, полагайки ръцете му върху всички онези места, които сякаш бяха спали, защото всъщност никога не се бяха събуждали. Сега се разбудиха от допира му и завикаха да бъдат освободени. След малко и двамата бяха голи и създаваха нова среда на единение — среда, каквато дотогава не бе съществувала и нямаше никога вече да съществува. И времето наистина спря.
И единствено те отмерваха равномерно времето със срещата на телата си в тази нежна, пулсираща среда на мрачния космос.
Мотел „Тики“
11:28 вечерта
Сара отвори очи и се загледа в движещите се по стената светлинни шарки.
Рийс спеше до нея и гърдите му се вдигаха и спадаха в израз на доволство. Отпуснатото му лице бе прелестно. Като си помислеше, той всъщност беше дете, а случилото се бе променило и двамата. Преди да се намерят взаимно, тя бе най-обикновена сервитьорка, заключена в собствените си комплекси за несигурност. А той — дете-боец, превърнал войната в единствен смисъл на живота си. Но сега, след като се бяха сблъскали и слели в едно, и двамата бяха станали нови хора.