Рийс се вторачи във впитите в него погледи. Неговите си хора. Последва ужасна и безкрайна светкавица от светлина и болка. После — асфалтът на уличката.
Но Рийс никога не се бе чувствал толкова самотен през живота си, колкото сега — под дъжда, загледан в Пършинг Скуеър. Нито толкова развълнуван. Точно това място. Беше едновременно същото и безкрайно различно. Очакваше, че ще изглежда така. Но не знаеше, че ще го усети по този начин.
Не мисли, заповяда мозъкът му. Не усещай това място. Рийс го елиминира напълно: пъхна го в мъничка килийка и заключи вратата.
Задачата е всичко. Само тя има значение.
Запъти се право към телефонната кабина на близо две преки разстояние и вдигна тежкия указател от малката метална поличка. Отвори на „К“ и започна да сканира страниците. Само след секунди пръстът му се спря върху едно име: „Сара Д. Конър“.
Квартал Палмс
Джасмин Стрийт 656
8:28 сутринта
Сара Джинет Конър слезе от апартамента си на втория етаж до входа. Вчера следобед бе забравила да провери за пощата, а в това отношение не можеше да разчита на съквартирантката си. За всичко друго — да, но пощата не заемаше почетно място в интересите й. Сара, напротив, я възприемаше едва ли не като дълг. Писма получаваше повече от рядко. Не се учудваше, понеже и тя не пишеше никому. Затова пък получаваше сметки. Сметки, които плащаше с религиозна преданост, което винаги изпразваше банковата й сметка в началото на месеца, та през оставащите седмици караше на бакшиши, но затова пък доволна и спокойна, че няма неуредени дългове.
Съквартирантката й правеше точно обратното. Но за щастие Сара и Джинджър успяваха да намерят повече общи неща, отколкото разлики през последните осем месеца, през които съжителствуваха — жизнеността им и склонността да се веселят просто и непредвзето, макар на Сара понякога да й се струваше, че е малко по-консервативна от Джинджър — всъщност, може би не чак толкова малко. Въпреки, че Джинджър бе на двайсет и четири, а Сара — само на деветнайсет, понякога бе трудно да се каже, коя е по-младата.
Сара спря пред автоматично заключващата се входна врата. Някой я бе оставил отворена с помощта на камък. Докривя й. Някой явно го мързеше да рови за ключове.
В преддверието с пощенските кутии бе нападната от ослепителна слънчева светлина и мириса на влажна трева, пържеща се в утринната жега. Бурята бе отминала. Идеален ден за разходка с хондата. Небето й напомняше тюркоазения пръстен, подарък от първото й гадже в прогимназията. Как му беше името? Чарли… Няма значение. Пръстенът още се мотаеше някъде из кутията за бижута, заедно с останалите спомени от малкото връзки, за които не й беше неприятно да си спомня.
Палмс бе тих квартал с къщи и блокове и със здравословна смесица от стари и млади, черни и бели, евреи и протестанти. Заобиколен бе от самия Лос Анджелес, Бевърли Хилс, Санта Моника и Калвър Сити и се явяваше неофициалният център на еклектичната сбирщина от невъобразима демография, от която изследователите на общественото мнение получават главобол. Благодарение на многоетажните блокове колите покрай бордюрите бяха постоянно паркирани броня о броня. Една от причините, поради които Сара бе избрала именно сградата, в която сега живееше, бе подземният й гараж. И автоматично заключващата се врата.
Отключи кутията, разгледа пачката пликове, изпаднали в ръката й — две сметки, писмо от майка й, останалите — за Джинджър.
Нито едно писмо от страстен и богат мъж, съкрушен от отказа й да се среща с него. Е, и какво? Голяма работа. И това й стигаше, след като за вечерта си бе уредила среща. От седмица очакваше този ден. Ден, който щеше да помни цял живот. Стига, изсмя се Сара доволно на себе си, хайде да не се увличаме. Не бе някой приказен принц, нито що-годе свестен като характер, но пък имаше билети за концерта на Джулиън Ленън на стадиона „Холивуд Боул“.
Сара се отдаде на сладострастна мечта, изпълнена с плам, започваща учтиво с романтични възможности и завършваща с кресчендото на екстаза…
Завръщащата се от своя джогинг Джинджър Вентура връхлетя безмилостно върху фантазиите на Сара, засмяна, сякаш реалността е нещо много по-приятно.
Високата брюнетка бе останала без дъх, но не и без енергия. Докато разговаряха, продължаваше да тича на място, а абаносовите й къдрици, които стигаха до раменете, подскачаха като наелектризирани захарни пръчки с ритъма на краката й. Напоената с пот лента около челото й притискаше към ушите й слушалки. Брус Спрингстийн ревеше от тях с такава сила, че Сара го чуваше съвсем ясно. Сара се усмихна на съквартирантката си. Ех, ако от Джинджър ставаше актриса и търсеха кандидатки за ролята на Супергърл, тя сигурно щеше да живее вече с някой от най-видните мъже на Холивуд. Джинджър — метър и седемдесет — бе чистокръвна амазонка, без грам тлъстини или увиснала кожа. Не се спираше на едно място, но дори и когато го стореше, пак завърташе мъжките глави. Наподобяваше жица, по която е пуснат ток, а тя се гъне и увива като змия около някакъв неизтощим източник на оптимистичен възторг.