Сара се отдръпна, задъхана, без да отлепя поглед от притисналия се в предпазната решетка човек-машина. То се мъчеше да провре ръка през тесните прътове. Впи поглед в пулсиращия врат на Сара, после включи хидравликата на бицепсите си. Стоманата запищя, протестирайки, когато ръката се стрелна към врата й с протегнати, търсещи пръсти, стремящи се да установят допир. Сара се отдръпна, колкото можеше, назад срещу преграждащата пътя й машина. Киборгът блъсна рамото си в решетката и пръстите му се плъзнаха по ключицата й.
Тя протегна ръка към контролното табло, което бе видяла по-рано, но бе прекалено далеч. Пръстите й затрепериха във въздуха, на половин сантиметър от копчето.
Терминатор напрегна цялата си енергия и стегна хватката си. Тя изпищя от ярост, отчаяние и всеобземащ я ужас, напъна се и удари с ръка бутона. Червения бутон.
Времето спря.
Във внезапната тишина видя как Терминатор вдигна очи към нея, а ледените му пръсти се сключиха около дихателната й тръба. В същия миг хидравличната преса стовари своите четиридесет тона отгоре му и го размаза върху металните плочи. Тя остана да наблюдава с безкрайно удоволствие как пресата бавно сви пространството, в което Терминатор бе попаднал в плен.
Киборгът се протегна, пренасочил цялата си енергия към протегнатата ръка. Очите му я прогаряха, а датчиците по шасито отчетоха внезапна деформация в огромни мащаби. Дори свръхсплавта не бе в състояние да устои на страхотния натиск на пресата, която издаваше писъци от пара и натискаше — безмозъчна и безмилостна — сякаш бе Терминатор.
Торсът бавно се сви и солидно защитените вградени електронни вериги се запревръщаха в силиконов прах. Захранването му се прекъсваше, насочваше се по нови канали, но и те биваха прекъснати. Микропроцесорът-мозък се претовари и изкриви усещанията на Терминатор за действителността. Докато пресата смазваше едно от очите му, а пръстите му се впиваха във врата на жертвата, успя да види само едно: как изражението й на агония и страх отстъпи пред чист, зъл и безкрайно човешки триумф.
Когато пресата спря на милиметри от автоматично зададената й максимална долна мъртва точка, второто око на киборга присветна, а после угасна завинаги.
— Терминирах те, гад — рече злобно Сара.
ДЕН ТРЕТИ
Лукейдия, 7:45 сутринта
В този миг Сара припадна. Когато дойде на себе си, машините в цеха бяха спрени, но все още се чуваха шумове. Вой на сирени. Положиха я на носилка и внимателно я привързаха да не изпадне. Усещаше болка, макар и някак си притъпена, чужда. Лицата наоколо й ту идваха на фокус, ту пак се размазваха. Санитари. Полицаи. Зяпачи. Докато я качваха в линейката, видя в съседство с нея черен микробус. Отстрани имаше надпис „Съдебен лекар“. Тъкмо товареха някакъв чувал, сякаш пълен с картофи. Осъзна, че в него е Рийс. Преди да успее да изпита съзнателна скръб, вратите на линейката се затръшнаха и тя отново изпадна в благословен мрак.
Линейката замина, а Грег Симънс се почеса под яката на костюма и понечи да влезе в кабинета си. Ама че начало на деня. На пътя му обаче се изпречи Джак Крол — набит, свръхенергичен младеж с интелигентността на гений и наивността на кокершпаньол.
— Скивай к’во става тука, Грег! — провикна се той възторжено и пъхна в дланта му електронен микрочип, какъвто Грег не бе виждал през живота си. Диаметърът му бе около тридесет и пет милиметра, а гъстата мрежа на печатната платка му се стори безсмислена и въпреки това — изключително ефикасна. Каква ли функция бе изпълнявал?
— Откъде го имаш?
Джек посочи конвейера в дъното на цеха.
— Не беше позволено, но успях да мина през полицейската охрана, понеже туй нещо беше…
Грег прегърна Джак през рамото и го ущипа силно по ръката. Джак се загърчи и направи опит да се освободи, докато Грег не кимна по посока на застаналия на два метра от тях полицай. Тръгнаха към паркинга, далеч от останалите си колеги и длъжностни лица.
Джак каза на Грег, че намерил микрочипа на пода, сред купчина странни отломки. Грег продължаваше да го върти в ръка, все по-озадачен и по-развълнуван.
— Шефът видя ли го?
Верният му Джак се обиди:
— Не, Грег. Направо на теб го донесох. Никой не знае, че е в мен.
Грег кимна щастливо:
— И нека си остане така.
— К’во? — не проумя Джак. — Нима няма да го предадеш в развойната база?
— От какъв зор? Та старият Клайнхаус да си припише цялата заслуга, затова ли? Ние с теб сме на заплата, приятелю. Конструктори под наем. Не им пука за нас. Защо трябва ние да ги правим богати?