— Какво мислиш да правиш?
Грег го изгледа подигравателно. Джак бе личното му съкровище — неизвестен никому гений в електрониката. Всеки друг виждаше опаковката. Грег бе съзрял съдържанието. И в това му беше предимството. Двамата с Джак щяха да си създадат собствен бизнес. Малък офис с малко мебели. Просто за маскировка на лабораторията отзад. Готов бе да ипотекира къщата, колата, жената и децата и да вкара всички спестявания на Джак в новия бизнес. Стигаше им да установят някак си за какво може да служи находката, която явно бе някакъв нов тип микропроцесор, а после с лекота щяха да й намерят приложение.
Това обаче щеше да им отнеме повече време, отколкото предполагаше Грег. По-точно — шестнадесет месеца и четири дни. Рискът им обаче се оправда. Взеха заем от банката, патентоваха печатната платка и зачакаха някой да ги даде под съд. Никой не предяви иск. Никой не знаеше с какво, по дяволите, си имаха работа. Сякаш се бе изтърсило в скута им от някоя чужда планета. Но то започна да ги прави по-богати, отколкото се бяха виждали и в най-смелите си мечти. Още две години им трябваха, за да създадат собствена компания, по-голяма от онази, която бяха напуснали, след като откриха микрочипа. През всичките тези години един от най-големите им проблеми бе да измислят подходящо име за новопоявилата се компания. Съществуващите корпорации бяха успели да обсебят всички възможни комбинации от срички, свързани с високите технологии. Един ден Джак пристигна на работа ухилен до ушите и обяви, че е измислил името. Грег го одобри и само след няколко дни се регистрираха под търговското название „Кибердинамични системи“.
Като се сетеше за поредицата от случайни и загадъчни събития, която им бе донесла цялото това състояние, Грег неминуемо признаваше пред себе си, че се е намесила… съдбата.
ДЕН СТО ДВАДЕСЕТ И ШЕСТИ
Буенавентура, Мексико, 7:46 сутринта
Слънцето се показа над зъберите на далечните планини и равнинната пустош започна да се нагрява за обедния змийски пек. И въпреки това въздухът бе пропит с влага. Както често става в Мексико, времето бе объркано. Подкарала открития джип по нещо, което минаваше за шосе, Сара не обръщаше внимание на вятъра, развял косите й като кестеняв флаг. Носеше тъмни очила и бе бременна. В скута и, под малката, сладка издутина, която един ден щеше да се превърне в Джон Конър, лежеше револвер „Колт 357 питон“. Беше зареден, а тя се бе научила да го използва. И то много добре.
На седалката до нея се прозяваше Пъгсли-младши — тридесет и седемкилограмова немска овчарка, обучена да убие всеки, който поне малко не приличаше на Сара и направеше някой заплашителен жест. Песът можеше и да е нежен, но Сара не го възприемаше като домашен любимец. Той бе оръжие.
Шофирала бе цяла нощ в относителната безопасност на лунната светлина, което напоследък й бе станало практика, макар да съзнаваше, че ако втори Терминатор успее да пробие бариерата на времето — възможност, която тя не можеше да изключи — дори и нощта нямаше да я опази. Тя бе най-добрата защита на себе си.
И все пак се стараеше да се придвижва незабележимо, по-скоро водена от някаква параноя, да не би случайно нещастие да разруши всичко онова, за което тя и Рийс се бяха борили. Не биваше точно сега да изгуби живота си в някоя глупава автомобилна катастрофа, идиотско разбиване на самолет или случаен изблик на насилие. Да оцелее бе от жизненоважно значение.
Променила се бе.
Не само от бременността, макар тялото й да изпитваше някаква не съвсем неприятна тежест в таза и гърдите. От това й се струваше, че изглежда някак си по-богата. Основната промяна бе вътрешна, зад очите. Успяла бе да оцени напълно пропастта между онова, което бе навремето, и това, в което се превърна, след като й съобщиха в болницата, че майка й е убита. Точно тогава усети как взривените парченца от ужасните три дни паднаха на мястото си. А заедно с това я обзе мъката, подхранвана от всички онези убийствени трагедии, но тя успя да я канализира така, че да не се удави в нея. После я напъха в метална кутия и я заключи.
По късно, когато възвърнеше силите си, щеше периодически да я изважда и да се залива с нея. А сетне, по екстраполация, щеше да жали преждевременно за света, който щеше да е безвъзвратно загубен. И развивайки това реално и разтърсващо чувство до „плюс безкрайност“, щеше да надникне в бъдещето с онази негова загуба, която бе тъй огромна, че се поддаваше единствено на най-абстрактното мислене. И това я правеше още по-силна. Защото и омразата е силно чувство, при това — много по-действено.