— Хайде след това да отидем в „Стоукърс“ да изядем по една пица.
Сара едва успя да прикрие нотката на нервно нетърпение в гласа си.
— Съжалявам. Имам среща.
Мат я удари игриво с юмрук по ръката.
— И си траеш, а?
— Нищо особено, Мат. Колега.
— Оня с черното порше ли? — залюбопитства Джинджър.
Сара кимна, след това направи гримаса:
— Какво значение има? Сигурно е член на клуба „Смотаняк на месеца“.
Мат прегърна Сара през шията и я отведе на няколко крачки встрани.
— Имаш ли нужда от нещо, Сара?
— От какво? — попита Сара в пълно недоумение.
— Нали знаеш: малко пари за всеки случай. Да не му скимне на оня да започне да се натиска преди да е платил вечерята. В края на краищата, какво знаем за него? Може да те зареже някъде на майната си… А?
Сара се усмихна накриво и сне ръката му от рамото си.
— Мерси, татко. И друг път съм ходила на срещи.
Шеговито наричаше „малките Сари“ онези шепнещи отдълбоко вътрешни гласове, които бяха точно това: умалени нейни версии, които си седят у нея, гледат и цъкат, щом започне да се поддава на някое чувство, което й се струва неприлично. Понякога бе благодарна на малките Сари. Друг път й идваше да ги удуши. Този път й подсказаха, че Мат и Джинджър наистина се тревожат за нея, затова се отпусна и се усмихна:
— Ще се оправя.
Мат се засили и леко я гризна по носа.
— Да, но какво ще направиш, ако ти излезе с такъв номер?
Без да се замисли, Сара заби юмрук в твърдия му корем. Нямаше начин да го е заболяло, но Мат залитна, започна да се бори за въздух и се свлече в краката на Джинджър.
Джинджър не обърна внимание на театралните му гърчове, а целуна Сара по бузата.
— До довечера.
Сара се метна на скутера и натисна стартера. Сто двайсет и пет кубиковият двигател изви възмутено. Сара се обърна да им махне за довиждане и видя как Мат скочи на крака като балетист.
— Чао, Сара — провикна се ухилено.
Смешко. Обичаше ги и двамата с Джинджър. Махна им с ръка и засили хондата по бетонната рампа към топлото слънце.
Умът й не регистрира нищо необичайно — нищо, което да й подскаже, че предстои последният нормален ден от живота й.
Квартал Миракъл Майл
8:31 сутринта
На моменти преди разсъмване, докато притичваше из лабиринта от задни улички и забравени пътечки между сградите на централен Лос Анджелес, Рийс дори изпитваше съмнение, че наистина е във времето отпреди войната. Някои от опиканите и изоставени коридори съществуваха и по негово време. Но после се втурваше към следващата пряка, приготвяше карабината, пускаше сканиращ поглед зад ъгъла — ей така, за всеки случай — и пред очите му се разкриваше карнавално-ослепителен предвоенен булевард, невероятен и екзотичен като мечта.
Това се повтаряше цялата сутрин.
Не можеше да се отърве напълно от глождещото го чувство, че се намира на две места едновременно. Съзнаваше, че единственият начин да се установи на едно място бе като остане на улицата, но това щеше да е тактическа грешка. Улицата бе безлюдна; не можеш да се скриеш сред тълпата, докато спи. После му хрумна, че пътуването през времето може да е поразмътило мозъка му. Или пък изживява някой катастрофален страничен ефект от амфетамините, с които го бяха наблъскали техниците. Провалът на мисията му щеше да означава край за всички. Не желаеше да си представи дори последствията, ако осереше нещата. Лек спазъм на паника опита почвата в ума му. Задуши го по навик в зародиш, от инстинкт за самосъхранение.
Имаше на разположение доста време, куп време. Според инструктажа на Джон, засичането на целта бе насрочено за 20:19 ч. на Джасмин Стрийт номер 656 в Палмс. Сара Д. Конър щеше да напусне района. Откъде Джон знаеше всичко това Рийс не можеше да проумее. Но щом Джон го казва, значи е вярно. Можеш да си обзаложиш гъза.
Реши да продължи пешком — да усети характера на мястото, да провери основните и резервни маршрути. Прегледа пак списъка на необходимите неща, който пазеше в съзнанието си. За да изпълни задачата, на първо място му трябваха още боеприпаси. И то много. Страхът от смъртта, който често бе изпитвал в началото на битката, този път бе засенчен изцяло от страха да не се провали. Собствената му смърт нямаше значение. Но въпросът със Сара Д. Конър стоеше по коренно различен начин. Нейната смърт бе важна.
Плъзгаше се покрай стената по една особено неприятна отсечка — уличка, успоредна на Уилшър Булевард, зад сервиза за вносни автомобили на някой си Гаджевски, когато чу зад гърба си рев на двигател. Скрий се! Скрий се! Скрий се! Още преди мозъкът да включи, тялото му вече се движеше. Хвърли се към далечния край на наредените покрай порутения зид кофи за боклук и се заби зад тях. Някакъв камион сви прекалено бързо в уличката, гумите изсвириха по мокрия асфалт, докато полузаспалият шофьор се изправи на спирачките, за да не се блъсне в стената. Нервите на Рийс изкънтяха като опънат кабел на далекопровод. Вкара патрон в цевта на пушката и я насочи към скърцащия и пъшкащ покрай него камион. После бавно охлаби нарасналия натиск върху спусъка и свали оръжието. Сънливият шофьор изобщо не го видя. Така и не разбра, че се е разминал само на косъм с възможността жена му сама да отгледа децата.