Сърцето на Рийс думкаше. Хвърли поглед към небето в процепа между заобикалящите го сгради. Беше светло.
Няма смисъл да се крия повече из уличките, реши Рийс. Трябва да се смеся с тълпата. Продължаваше да носи пушката стисната под мишница, скрита под шлифера, но не можеше да се движи така сред хората посред бял ден. Време бе да приспособи оръжието към режим за улични боеве. Разрови боклука около себе си — изхвърлени авточасти, парчета маркучи, мазни железа. Накрая намери, каквото търсеше: ръждясал, но все още годен лист от ножовка. Не проумяваше как може да изхвърлят толкова полезни вещи. От намереното само в една кофа можеше да се построи цял бронетранспортьор.
Рийс отряза приклада досами пръстена на спусъка, така че остатъкът от дървото да служи като дръжка на пистолет. Зарови с ръка по дъното на кофата, но късметът му бе престанал да работи. Нямаше с какво да направи примка.
Едва при четвъртия опит, в една от следващите наредени покрай стената кофи, напипа раздърпано парче въже. Завърза единия му край около скъсения приклад и си направи висящ от рамото кобур. При нужда можеше да измъкне оръжието бързо и без засечка. А иначе бе добре скрито. Единствено при обиск можеше да се установи, че е въоръжен. Но докато се стигнеше до подобно нещо и без това щяха да са разбрали.
Закопча шлифера догоре, до последното копче, въпреки безоблачния и слънчев, необичайно топъл мартенски ден.
Никога през живота си не се бе чувствал толкова самотен — разузнавателен дозор на армия, която тепърва щеше да се роди. Претърколи се внимателно до края на уличката, хвърли бърз див поглед по Уилшър Булевард и с всичката възможна непринуденост стъпи на тротоара. Започна да разузнава психеделичния терен около себе си с опънати до скъсване нерви.
По улицата започваха да се появяват хора. Неколцина бяха жители на тесните съседни улички. Но повечето бяха работническа класа, застанали на ъгъла да чакат автобуса или слизащи от него със съсредоточена забързаност и с чашка изстиващо кафе в ръка.
Трудно му бе да започне дори да свиква с ритъма на предвоенния градски живот; сетивата му бяха настроени към един съвсем различен интензитет на възприятията. Явно в този свят не можеше да се оцелее чрез нехайно разхождане посред бял ден. Те контролираха деня. На него му оставаше свободата на нощта. И докато рационалният му ум нашепваше, че е в безопасност, инстинктите му направо истеризираха. Трябваше да се насили, за да се измъкне от сянката на сградата и да се смеси със заобикалящия го многоцветен водовъртеж.
Облечен в шлифера, за да скрие набръчканите белези от лазерни импулси, с които бе осеяно набитото му тяло, Рийс не се открояваше с нищо от останалите по Уилшър, само дето не бе в синхрон с тях. Бе прекалено див и сериозен дори за тази озлобена част на града, като неопитомена пантера пусната насред някоя бляскава, шарена, упадъчна зоологическа градина.
Тръгна внимателно по тротоара, оглеждайки всяко от подскачащите и люлеещите се насреща му лица. Забеляза едно качество, което никога досега не бе срещал. Някаква непорочност, невинност, неосведоменост, от която дори по-старите изглеждаха млади. Между пешеходците слаломираше момче, обуто в протрити дънки, кацнало върху половинметрова дъска на колелца. Гънеше и друсаше тяло в ритъма на „Born in the USA“ на Спрингстийн, която заливаше улицата от големия стереокасетофон върху рамото на момчето.
Тротоарите представляваха вавилонско стълпотворение от витрини, изложили на показ невероятни съкровища. Радиоприемници, лампи, стереокомбайни, телевизори — редици, купища, по три-четири един връз друг. Една от витрините бе пълна само с телевизори, включени на един и същ канал. Брайънт Гъмбел и Джейн Поли1 си бъбреха едновременно на четиридесет екрана. Рийс се вцепени от безкрайната вулгарност на гледката.
Накъдето и да погледнеше, очите му бяха изложени на опасност от визуално претоварване. От розовожълтия навес пред кинотеатър „Пусикат“ на отвъдната страна на улицата се хилеше гротескна кукла-клоун. Отвисоко му се усмихваха нарисуваните върху огромни плакати гаргантюански лица на красиви мъже и жени, превъзнасящи достойнствата на казината „Сизърс Палас“ и „Голдън Нъгет“. Шестнадесетметров обветрен мъжага в овчи кожух го канеше да посети страната Марлборо, където е истинският аромат. Рийс я чуваше за пръв път. Но плакатът го подсети, че е гладен.