Хотел „Панама“
11:19 преди обед
Седнал пред масичката, Терминатор изпилваше внимателно заварената плочка, която пречеше на UZI-то да стреля в автоматичен режим. Тридесет минути работа в равномерен, неуморен ритъм му стигнаха да преработи и зареди и останалите оръжия. Плочката падна с тих звън. Сега при натискане на спусъка скоростта на стрелбата щеше да е над осемстотин деветмилиметрови куршума в минута — тайната на легендарната огнева мощ на UZI-то.
Зареди пълен пълнител и в автоматичния пистолет и го постави на леглото до другите оръжия.
Бе ги внесъл през прозореца откъм аварийната стълба. Тук бе оперативната му база. Трябваше да е сигурна; следователно, не биваше да привлича внимание върху себе си с прекалено агресивно поведение — например, с отнемането на нечий живот. Знаеше достатъчно за тукашното общество, за да разбира, че не бива по никакъв начин да поставя в опасност тази неутрална зона. Точно затова и плати на администратора за стаята. Затова и настоя стаята му да има и втори вход. Но извън стаята можеше да прави каквото си иска, без да се притеснява, понеже щеше да е постоянно в движение, щеше да се придвижва неумолимо напред, докато стигнеше и ликвидираше зададения обект. След това всичко щеше да е без значение.
Терминатор се изправи, натъпка резервните пълнители в джобовете си и избра UZI-то, 45-калибровия с лазерния мерник и никелирания пистолет калибър 38. Искаше по време на първия опит да не е обременен с излишен товар. Ако се наложеше втори, щеше да има предостатъчно допълнителна огнева мощ.
Сетне се промуши през прозореца и с лекота се спусна по аварийната стълба до колата. Време бе за достъп до обекта.
Квартал Силвър Лейк
Сънсет, близо до пресечката с Фаунтин Булевард
11:42 преди обед
Канадецът така и не разбра кой и как го удари. Бе едър като мечка — сто и десет кила преди да е обядвал — а широкото му, пълно лице бе опасано с брада. Карлайл Лайдл изработваше закалени режещи инструменти, работеше върху получаването на „зелена карта“ и се учеше как да стане американски гражданин. Преди двадесет минути яхна деветстотин-кубиковия си харли-дейвидсън, за да свърши поставената от шефа му задача. Две минути по-късно пред колелата му падна ауспуха на движещия се отпред камион додж, модел 1968 г., с избили по него петна от ръжда. Карлайл, влязъл вече в завоя, поднесе върху ауспуха и се преметна, преди да успее да пусне крака и да се подпре. Пострада незначително: малка рана на китката и поохлузено коляно. Харлито обаче бе зле. Паркира го на тротоара и с надигащо се отвътре отчаяние се отправи към близкия телефон. Изчака дванадесет пъти сигнала „свободно“, ругаейки нетърпеливо през цялото време под носа си. Жена му, както винаги, спеше до късно.
Тя вдигна най-сетне и тъкмо се чудеше кой е тоя нахал, дето я буди след изнурителната дълга нощ, когато някой с мощен захват вдигна Карлайл във въздуха и го хвърли като парцалена кукла към паркираната наблизо кола. Карлайл така тупна върху масивния си задник, че кокалите му насмалко да се изпотрошат. В мига, в който се готвеше да изреве от бяс и да се хвърли върху нападателя си, видя неговите очи. В тях нямаше нищо. Нито злоба, нито закана. Само разфокусирана решимост. Грабнал бе телефонния указател и го разлистваше без да обръща ни най-малкото внимание на Карлайл. Бе едър мъж. Но Карлайл бе още по-едър. Изправи се и рече на гърба на другия:
— Какво ти е крив светът, бе, приятел?
Думите му не направиха никакво впечатление на мъжа в телефонната кабина. Слушалката се люлееше провиснала под апарата. Това бе вече прекалено. Карлайл се насочи към нахалника, но в този миг забеляза как гърбът на онзи се стегна, а показалецът му, плъзгащ се по колонката, изведнъж замръзна под едно от имената, после — под друго, и под трето. Мъжът се извъртя и тръгна да излиза. Карлайл понечи да му прегради пътя, но срещна отново очите му. Гледаха право в него, но виждаха нещо съвсем друго — нещо в близкото бъдеще, което можеше и да е интересно, но не ставаше тук, нито сега. Отмести от пътя си Карлайл, скочи зад волана на комбито и отпраши. Карлайл преглътна. Едва сега си даде сметка, че оня го беше уплашил. Никой не го бе гледал така през живота му. И никак не му се щеше да му се случи пак. Върна се с въздишка в кабината да се обади отново у дома. Погледът му попадна на отворения указател. Редом с три имена имаше нещо като белег, оставен от забития нокът на мъжа. А имената: Сара Ан Конър, Сара Хелън Конър и Сара Джинет Конър. Докато домашният му телефон звънеше, Карлайл ги гледаше втрещен. За миг, за хилядна от секундата, му мина през ума да се обади и да предупреди трите жени, че ги търси някакъв, от когото могат да ти настръхнат косите. Но мисълта бе крехка и се изпари безследно, когато жена му се обади и той започна да й се оплаква от собствените си проблеми.