Единадесет часа и половина по-късно, Карлайл щеше да седи в мърлявия си фотьойл пред телевизора, зазяпан в късните новини. Жена му щеше да подскочи при израза на ужас, от който лицето му се обезобрази. Известно време той щеше да е в състояние да повтаря единствено:
— Трябваше да се обадя… Трябваше да се обадя…
Колеж „Уест Лос Анджелес“
11:53 преди обед
Само това й липсваше. Сара приближи ядно към хондата и поклати отчаяно глава при вида на спадналата задна гума. Ама хич не беше честно. Защо точно на нея трябваше да се случи? Е, добре, да кажем, че се е набила на пирон — колко му е? Но защо точно днес? Защо не утре? Или вчера? И в двата случая програмата й не бе претоварена и щеше да има време за борба с бедствието. Но днес? Защо?
Нещата бяха започнали съвсем нормално. След като излезе от дома, пътува спокойно и занесено до колежа. Движението бе изненадващо слабо, а шофьорите се държаха невероятно внимателно и мило. Точно затова си бе позволила да помечтае — нещо крайно самоубийствено, когато пътуваш на две колела в Лос Анджелес.
Замислила се бе за Стан Морски и за срещата им вечерта. Без да иска, образите закриха пътната обстановка от очите й и направо отмиха реалността. Представи си тъмносините му очи и усмивката му. Не бе съвсем искрена, но бе мила и най-важното — бе вдъхновена от самата нея. Добре де, вярно, че нямаше нищо общо с изражението, което Джинджър предизвикваше на лицето на Мат. Но затова пък и напомняше за друга усмивка, която бе успяла да вдъхнови преди две години. Като абитуриентка. Застанала в училищния коридор след часовете с Рич Уелкър. Свръхсладка усмивка, загрозявана съвсем леко от счупения зъб, за който Рич не пропускаше да напомни всекиму, че е пострадал при победата, която бе донесла шампионската титла на училищния им отбор по американски футбол. Бе сред най-отличените спортисти на гимназията, президент на класа си и се обличаше така, че всички да го забележат. Имаше богати родители, естествено. Сара се бе напънала да се включи в екипа на клакьорките единствено, за да е близо до него. Месеци наред той проявяваше учтивост и готовност да ухажва всяка друга, освен нея. Докато най-сетне един ден в коридора я видя за пръв път, застанала в рамката на гардеробчето си. Наоколо нямаше жива душа. Тогава той я целуна. И й дари усмивката.
Излизаха три пъти, преди да й съобщи, че ще се жени за красавицата на випуска.
Сара притеснено изключи спомена и се върна към Стан. Много й напомняше Рич. Изискан, красив, с порше, замечтан вид и разкошна усмивка. С чувство за хумор и учтив. Поканата му да излязат я изненада. Нищо не я бе подготвило. Обслужваше масата му и докато полагаше старание да не му липсва нищо, той от време на време пускаше по някоя шеговита забележка. Когато клиентът от съседното сепаре се заяде с нея, той я спаси като каза нещо, което разведри обстановката. Докато му благодареше за намесата, той успя да я покани на концерта. Единственият й проблем сега бе какво да облече. Стан бе изключително изискан. Джинджър сигурно щеше да и даде някой полезен съвет.
Точно тогава скутерът й започна да се дави и киха. Изгасна. Накрая спря в средното платно. От всички страни започнаха да й подсвиркват с клаксони. Шофьорите моментално взеха да злобеят. При наличието на подходяща мишена стаената им агресивност изби изпод тънкия повърхностен слой учтивост.
Самата тя някак си не се изненада. И тъкмо това й се стори най-учудващо, докато тикаше скутера към тротоара. После осъзна защо не е изненадана. Сети се, че снощи на връщане от библиотеката забрави да зареди хондата.
Кофти.
Е, няколко минутки закъснение нямаха значение. Избута скутера до бензиностанцията на следващата пряка и въпросът приключи.
Първият петъчен час бе винаги истинско приключение. Езикознание. Професор Милър я задържаше след часа заради все по-честите й закъснения.
Следващата голяма криза се прояви в часа по психология.
Род Смит бе сред малцината мъже в колежа, забелязали, че часовете по психология се посещават от най-красивите жени. Досадникът си бе опитал късмета с всички останали момичета освен Сара. И точно днес й излезе късметът.