Падна на килима, а Терминатор насочи лъча надолу към гърдите й. Държа спусъка натиснат докато свършиха патроните. Сухият трясък отекваше над истеричното джафкане на палето в преддверието.
Терминатор се наведе и направи със скалпела разрез от глезена до коляното на жената.
Майк бе изтичал подире му преди да влезе в къщата и сега стоеше на тротоара, втренчил се през отворената врата в насилието, което ставаше в къщата. Умът му не разполагаше с необходимите мащаби, за да оцени видяното. Обичаше да гледа анимационни филми. Особено Том и Джери. Заливаше се от смях, когато Том успееше да събори нещо върху Джери и да сплеска котарака така, както се беше сплескало камиончето му, след което котаракът възвръщаше обичайния си вид. Но мисис Конър не се възстановяваше, а боядисваше килима под себе си в червено. Не бе виждал дотогава някой да лежи толкова неподвижно. Линда се приближи в мига, в който мъжът започна да разпаря крака на мисис Конър с такова спокойствие, сякаш разрязваше печено.
Линда грабна Майк за ръката и го повлече към къщи. Блъсна вратата зад себе си и я заключи.
Терминатор се изправи над тялото на мъртвата. Не бе намерил онова, което търсеше. Идентификация на целта — отрицателна. За миг прецени какво да предприеме от тук нататък, след което прибра скалпела в джоба си и се отправи към вратата.
Децата наблюдаваха през прозореца как се върна в колата и се качи. Когато замина, Линда се разплака.
Единствената мисъл в главата на Майк бе за сплесканото му камионче там, на асфалта.
— Счупи ми го — измърмори.
Цялото действие се разви за две-три минути. Отсега започваше да става нереално в умовете им. Не съдържаше никаква драма. А само смърт. Внезапна и явно безсмислена. В събитието всъщност имаше някакъв много дълбок смисъл, който малцина щяха да разшифроват. Но за двете деца, притиснали носове о стъклото, този смисъл бе прекалено тъжен и дълбок, за да го проумеят.
През следващите няколко години родителите на Линда и Майк щяха да похарчат хиляди долари за психотерапия.
Без никаква полза.
Семеен ресторант „Биг Джеф“
12:17 следобед
Сара се носеше с бръмчене през постепенно сгъстяващата се мараня. Трептенето на нагорещения смог превръщаше хоризонта в мираж от яркооцветени пътни знаци и рекламни пана. Насочи хондата към паркинга на „Биг Джеф“. Привърза нервно скутера към стълба за осветление до изпълнената от гипс и фибростъкло огромна икона на самия Биг Джеф с килната шапка на майстор-готвач и неприлично весела усмивка. Луничавият палавник непрестанно предлагаше изкуствен хамбургер с потекла по сусамовото хлебче горчица, готова всеки миг да капне на паважа, като жертвоприношение към неизвестното божество, което бди над дебелите момченца и момиченца.
Здравословната атмосфера на „Биг Джеф“ се втурна насреща й и я обви в гадната сладникава миазма на застоял цигарен дим, недоядени възстудени хамбургери с техния „специален сос“, съсирващ се и добиващ тъмния цвят на меласата.
Обедната тълпа постепенно прерастваше в пълен хаос. Помощник-келнерите кръжаха като търпеливи лешояди и разчистваха кулинарните остатъци от масите само мигове, след като създателите на мръсотията си тръгнеха. Сервитьорките подтичваха, клиентите лапаха и дори по-възрастните посетители спринтираха към тоалетните.
Над вратата с надпис „Служебен вход“ видеокамера обследваше обстановката в залата. Минавайки под нея, Сара й направи гримаса, поради което не видя и се блъсна в Нанси Дайзън набита мургава сервитьорка — полуфилипинка, полуирландка.
— Извинявай — рече запъхтяно Сара.
Нанси махна успокоително с ръка.
— Грешката е моя. Бързах, защото закъснях.
— И аз — отвърна Сара към бързо отдалечаващия се гръб на Нанси.
В служебния коридор Сара забави ход и започна да рови в чантичката за присъствения си картон, като успя да изпусне учебниците. Докато ги събираше коленичила, чу тенекиен глас да я вика по име.
Погледна към камерата, монтирана на тавана над вратата с табелка „Чък Брийн — Управител“.
— Сара, би ли се отбила при мен, ако обичаш.
Прехапала устни, Сара пъхна личния си картон в часовника и потръпна от силното, обвинително потракване, с което бе обработено и обезсмъртено закъснението й. После сграбчи учебниците под мишница и отвори вратата.
Чък Брийн седеше зад бюро, отрупано с цяла батарея монитори. Само униформата му липсваше, за да прилича на въоръжена охрана. Нямаше и значка — освен, може би, в душата си.