Сара се опита да пусне най-ведрата, най-смелата си усмивка.
— Здрасти, Чък. Познай! Закъснях.
Изрече го като една дума, но Чък го раздроби и вникна в смисъла му.
Наведе се към осветяващия го отдолу монитор и надупченото му като лунен пейзаж от шарката лице се превърна в барелеф. Очарователно.
— Това тук — посочи Чък компютъра на бюрото си, — е „Апъл Макинтош 128К“ с многопланова електронна таблица Служи ми за организатор. Съхранявам в него надниците, бакшишите, работните графици и, което е най-важното, данните от часовника. Закъсня точно осемнадесет минути, Конър. Оправдание?
— Спуках гума.
— Кажи ми, Конър, защо гумите на толкова много хора се оказват неспособни да задържат въздух, а пък аз от десет години не съм пукал гума?
— Защото от десет години пътуваш с автобуса — отвърна Сара с равен глас.
— Както трябва да прави всеки, който няма транспортно средство, на което да може да разчита.
— Моторът ми поначало е сигурен. Не бях пукала гума от…
— Извинявай, Конър. Никак не желая да изслушам историята на мопеда ти.
— Скутер, Чък.
Какво правиш, скараха й се малките Сари. Не допускай да те уволнят. За миг Сара се опита да прогони предпазливите гласове, но после се предаде.
— Виж какво, Чък… Страшно съжалявам. Няма да се повтори.
Просто, смирено, успокояващо. За повечето хора щеше да е достатъчно. Но не и за тоя.
— Крайно време е, Сара, да започнеш да свикваш с мисълта, че възрастните хора носят ред отговорности. Да се грижат за себе си, за семействата си и да спазват поетите ангажименти към други. И по-точно — към работодателя си. Да не се повтаря.
Защо трябва хората да се държат по такъв начин, запита се тя. Желанието й да обясни на Чък доколко мирогледът му я интересува достигна максимални стойности, но бе отблъснато от малките Сари, които я съветваха да си пази мястото. Задушаваше се от раздвоение. Някаква друга част от Сара смяташе, че трябваше да каже далеч повече от онова, което бе излязло от устата й. Но не го стори. Стана й мъчно. Но решението бе вече взето. Нямаше намерение да сяда върху ръцете си, а после да крещи от болка.
— Отрязвам ти половин надница.
Подкани я с жест да се приближи и й показа името й, мигащо като миниатюрна неонова реклама върху призрачното електронно небитие.
— Виждаш ли? Вече е в паметта.
Чък се върна към чернобелите си аквариуми. Наблюдаваше ги разногледо и напомни на Сара за начина, по който Пъгсли гледа маруля.
— Велика работа е туй, животът — измърмори тя под носа си на излизане.
В коридора усети как се вкаменява от бяс. Сви бързо зад ъгъла и точно преди да влезе в съблекалнята се извъртя и направи неприличен жест по посока на вратата на шефа.
Гласът на Чък долетя от високоговорителя:
— Овладей нервите си, Конър. Една сервитьорка в „Джеф“ не бива да постъпва така. А ти все още работиш в „Джеф“… поне засега.
Сара бе забравила, че и в другия край на коридора има камера.
— Не пропускай да хвалиш салатата „Джеф“ днес, о’кей? — приближи се Нанси по коридора. — Хайде, Големият Джеф те наблюдава.
В съблекалнята Сара пусна уморено учебниците на пода пред гардеробчето си.
— Бас държа, че и тук е пъхнал някоя камера.
— Така ли? — измърмори Нанси. Запретна сервитьорската си поличка, смъкна пликчетата си и завъртя оголен задник по всички посоки на стаята. — Специално за теб, сипаничав красавецо.
Сара се изсмя, ядът окончателно я напусна и тя започна да се съблича.
— Внимавай — предупреди я Нанси, мляскайки неразделната буца от пет дъвки.
Сара се престори, че е обзета от параноя и се мушна зад вратичката на гардеробчето с лице към стената и така смени уличните си дрехи с блузата и полата в лилаво и розово.
Нанси се мотаеше, умишлено си губеше времето и докато Сара се обличаше, се отдаде на любимото си занимание — да клюкарства по адрес на колежките-сервитьорки. Днес бъбреше безгрижно за Сю Елън, новата стажантка с ужасния навик да киха, пръскайки слюнки, върху храната точно преди да я поднесе.
Сара се гримира набързо — малко молив на клепачите и леко докосване с руж — което донякъде я посъживи. Няма как. Денят си вземаше своето.
Когато бе малка, майка й все разправяше, че имала очи, по които мъжете един ден щели да лудеят. Огледа ги. Долните клепачи бяха леко провиснали. Според майка й, жените щели да й завиждат за това. Но Сара смяташе, че й придават вид на току-що надигнала се след тежка нощ. Ами цветът им. Майка й и него превъзнасяше. Махагон. Отивал на кестенявите й коси. Сара се усмихна на образа в огледалцето, после отметна назад глава, стегна мускулите на лицето и се зае да изучава ефекта от туша за мигли. Нищо по-различно от друг път. Единственото, което виждаше, бяха тъмнокафяви очи и светлокафява коса. Това е положението, мамо.