Миг по-късно застана пред огледалото на стената и пъхна косите си в официалната мрежичка, въведена от „Биг Джеф“.
— Здравейте — изрепетира с безсъдържателна усмивка. — Казвам се Сара и обслужвам вашата маса.
За всеки случай пощипна бузите си. Естествена руменина.
— Ама че шибано здравословен вид имам!
Нанси падна на пода от смях.
Семеен ресторант „Биг Джеф“
4:34 следобед
Сара търчеше смело сред шпалира обезумели клиенти, виеше се между масите като балерина от второстепенна трупа, балансирайки умело три обедни комплекта върху протегнатите напред ръце и стиснала салата „Джеф“ с пръстите на едната. Някакъв дебеланко на средна възраст с мечешко лице и възмутен вид се пресегна и я дръпна за престилката. Сара с тренирана самоувереност прехвърли тежестта върху другия си крак, за да избегне внезапната катастрофа, и се обърна към мъжа, сочещ ядно пържените картофи в чинията си.
— Какво ще кажеш за малко кечъп, а?
Сара си сложи безизразния поглед и изгука находчиво:
— Освен онзи, който вече е на масата ви?
Мъжът проследи погледа й до шишето с кечъп, пъхнато зад стойката за менюто. Сара отмина делово и разтовари кулинарната стока в сепаре, изпълнено с нетърпеливи мъже. Докато разпределяше кой какво иска, един старец през няколко маси се развика, че искал кафето си сега. Подхвърли му през рамо „моментално идва“, после се зае с непосредствения проблем.
— О’кей, за кого беше телешката пържола?
— Моето беше телешко на скара — рече единият.
Друг се намеси:
— Струва ми се, че е за мен, но не съм поръчвал пържени картофи.
Включи се и трети:
— Аз имам подлютено сирене делукс.
Сара окончателно загуби контрол над ситуацията. Прасците й бяха вече наполовина схванати от болка и агонията се насочваше бързо към стъпалата й. Поначало се оправяше с лекота, но днес не бе от най-добрите й дни.
Не по-малко необичаен бе начинът, по който дребните заяждания, врънкания и оплаквания на клиентите се натрупваха без покана едно връз друго, докато накрая не бе в състояние да се съсредоточи. Но точно в този момент, сега, целият свят се свеждаше до болезнено простия и конкретен въпрос: „О’кей, за кого тогава е телешката пържола?“
Дебелата блондинка с двете палави момиченца в съседното сепаре докосна настоятелно ръкава на Сара:
— Госпожице — рече, като че Сара си нямаше друга работа, освен да я зяпа в устата за всяка дума, — вече сме готови да поръчаме.
— Да, госпожо, хей сегичка идвам, ако обичате само…
Превключила бе на автопилот. Остави и последната чиния върху масата. Докато се изправяше, закачи чашата с вода, тя се извъртя и обля якето на мъжа седнал на края на сепарето. Той отчаяно вдигна ръце.
Сара започна притеснено да отупва якето му и без да се замисля запопива скута му със салфетка, като не преставаше да бръщолеви:
— Съжалявам, сър. Не е естествена кожа, нали?
Но якето, естествено, бе от естествена кожа, ако се съдеше по израза на лицето му.
Междувременно едно от момиченцата в съседното сепаре гребна топка сладолед и злобно го изсипа в джобчето на престилката, в което Сара събираше бакшишите. Сара потисна вика на възмущение. Момиченцето се заля в победоносен смях. Сара го изгледа отчаяно, а малките Сари задърпаха юздите, едва успявайки да удържат отчаянието й.
Залятият с вода измърмори:
— Браво, малката. Май ти заслужаваш бакшиша.
Сара продължаваше да стои неподвижно, усещайки как злите сили отвътре й се надигат все повече. Минаващата по пътеката зад гърба й Нанси я потупа по рамото и дяволито й се ухили:
— Погледни другояче на нещата, Конър. След сто години на кого ще му пука?
Сенчъри Сити
5:41 следобед
Нервната система на Рийс започна да помпа пот, а около него, на кръстовището на булевардите Пико и Доъни, постепенно се струпа цяла тълпа безукорно чисти мъже и жени, с коси лакирани в идеални чупки, в безупречно поддържани, неомачкани дрехи. Чакаха светофара да светне зелено.
Хората му приличаха на някаква извънземна раса. Точно това не бе очаквал. Излъчваха в негова посока гладен страх, от който му щръкваха антените и му се изопваха нервите. Минали бяха шест часа, а още не можеше да свикне с тях. Външно обаче правеше номера на статуята. Внушаваше покой, като изпаднал в несрета Буда: кафява книжна кесия в едната ръка, а другата увита уверено около дръжката на револвера в джоба на шлифера. Всички около него бяха вперили очи в червената светлина на двадесет метра от тях.