Рийс помириса есенцията, с която изпълваха въздуха — пак онази ужасна воня, парливо-сладката химическа лъжа, наречена парфюм. Цял ден не срещна успокояващия, остър аромат на човешко същество.
Най-после светофарът стана зелен, движението смени посоката и групата пешеходци в камуфлаж от моделиера Калвин Клайн нахлуха на пешеходната пътека. Рийс поизостана, остави ги да го отминат, да са на подветрената му страна.
Когато стигна до югозападния ъгъл на Доъни, бе вече сам и това му даде възможност да огледа паркираните по улицата коли. От сутринта продължаваше да търси онази, която ще е най-подходяща за мисията му. Наблягаше на функционалността, не на формата. Автомобилът му трябваше да е тежък, с яко шаси, способно да поеме насрещния огън, и да е с мощен двигател, за да се движи бързо. Освен всичко останало, трябваше да не бие на очи.
В търсенето си се бе ограничил със задните улички и паркингите. Автосалоните не му вършеха работа; колата си щеше да купи с кука от закачалка. Няколко пъти насмалко не успя: подходящ автомобил, чист терен, нито душа наоколо. Беше се напъхал наполовина в един окалян кадилак на Сполдинг Стрийт, когато децата на собственика се върнаха от училище. Час по-късно, в утробата на бетонния гараж под административна сграда от стомана и стъкло успя дори да влезе в някакъв светлосин крайслер и да бръкне под таблото, за да свърже жиците на стартера, когато в ушите му запищя алармената инсталация, надута така, че да ти сцепи нервите. Позволи си шест секунди, за да я открие, не успя и реши да се маха. Шибани машини. Няма да им позволи да го победят.
Докато Рийс измина разстоянието от Пико до следващия булевард — Олкът, слънцето почти се скри. Ефектът от амфетамините, с които го бяха натъпкали техниците, бе преминал още преди часове, но от тях преумората му придоби някаква особена острота и кухост.
Движи се, боецо, заповяда си сам. Проучи терена. Не стой безцелно. Очите му изследваха обстановката по квадранти, започвайки от тила. На изток — асфалтирана улица, никакво движение… от югоизток до югозапад — двуетажни сгради, вероятно апартаменти, без видимо движение във или около тях… На север — пак улица без движение… От северозапад до североизток — строителен обект. Около двадесет хиляди квадратни метра. Оградна мрежа. Две фадроми, автокран, шест работника на около седемдесет и пет до осемдесет метра, а до тях — открит терен…
Изведнъж космите на ръцете му щръкнаха като игли. Замръзна. По дланите му избиха капчици пот — паметта му излъчи неприятно усещане. В главата му зажужаха беззвучни тревожни сигнали. Нещо, свързано с това място. Но какво? Някакъв страх… но и още нещо. Майка му стара! Какво беше? Сюрреалистични проблясъци на части от човешки тела и нощна битка защракаха пред очите му и се мъчеха да се проектират върху пейзажа. Рийс пое дълбоко въздух и заповяда на мозъка си да се успокои. Мисли! Но отговорът не идваше. Може да е ловец-убиец, мина му през ума.
И тогава си спомни.
За секунда остана неподвижен. После оправи спокойно примката, от която висеше пушката под шлифера му и продължи по тротоара. По-добре наистина да бе „екстремална халюцинация“, рече си, блъсна съответната врата в паметта си и се опита да я заключи, като не преставаше да изучава колите, покрай които минаваше. В един момент съзря форда-ЛТД и го обиколи: протекторите на гумите — о’кей; набитости по каросерията — незначителни; боята — матова, неотразяваща, още по-добре.
Огледа улицата, после вдигна нехайно капака и остави уличните лампи да осветят двигателя. Под купчината щуротии за намаляване на вредните емисии, които с удоволствие би изхвърлил, имаше шестлитров двигател с карбуратор с четири всмукателни отвора. Гаранция за мощна тяга. Добра машинка. Отиде до вратата на шофьора и извади от джоба си сгънатата телена закачалка. Сканирайки непрестанно района, изправи единия край и го пъхна покрай ламарината на вратата, близо до дръжката. Опипом затърси лоста на ключалката. Все още никой, който да му пречи. Щрак, и вратата се отключи. Пъхна се в кабината, постави кесията на пода и тихо затвори вратата.
Кутията с кабелите бе под кормилната колона. Действайки по памет, пръстите му моментално напипаха стартерния, оголиха го и докоснаха медта до захранващия кабел от акумулатора. Двигателят замърка делово. От приближаването му до колата бяха изминали две минути.
Натисна педала и увеличи леко оборотите. Тонът на двигателя се повиши равномерно. Никакво чукане, нито детонация. Добър реглаж. Прекрасно.
Остави двигателят да позагрее, като в това време развърза примката на пушката, измъкна оръжието изпод шлифера и го положи на седалката. Докато оглеждаше луксозната вътрешност на колата, погледът му се изпълни със страхопочитание. На пода имаше дебел килим. Вграденото радио бе заработило с включването на двигателя. Завъртя копчето, докато попадна на станция. От тонколоните се понесе сомнамбулистичният глас на Джим Морисън — („Следвай шосето, водещо към края на нощта…“) — и изпълни малката луксозна кабина. По друга станция набожен баритон порицаваше стадото грешници задето не са му пратили достатъчно пари, за да може да продължи да порицава стадото грешници. Рийс се заразхожда по скалата, сякаш бе гост на банкет, неял от седмици. Попадна на станция, предаваща новини, и се задържа за известно време на нея. Нищо особено. Единадесет местни войни в света и три убийства в града. Свери откраднатия електронен часовник по сигнала за точно време. Синхрон.