Поемайки дълбоко въздух, Рийс се разтопи в слабото ухание на нов автомобил, което тапицерията все още излъчваше. Значи така е било едно време, рече си и се наведе да усили радиото. С недоумение се вслуша в глуповатия текст на някаква песничка за разбитото сърце на едно момиче.
Отпусна се на седалката и облегна глава назад. Усети как започват да се разпускат стегнатите от напрежение и употреба мускули. До брега на съзнанието му се плисна вълна и му предложи да го отнесе на тихо, спокойно място, където да поспи няколко часа.
Изключено. Изправи гръб и се зае да изпразва джобовете си: три кутийки с патрони супер 38 и още четири със сачми 00. Засега му стигаха. В 9:15 бе разбил магазин за ловни принадлежности; в 9:16 джобовете му бяха вече натъпкани, а кучето пазач го изпрати със съжаление в погледа.
Рийс се наведе и вдигна книжната кесия от пода. Съдържанието й бе от малък магазин за алкохол ни напитки на Креншо Стрийт, поверен на стара корейка, която не отлепяше очи от двайсетсантиметровия екран на телевизора до касата.
Рийс обърна кесията с дъното нагоре и я изсипа върху седалката. Изпадна екземпляр от списание „Космополитън“, заедно с две бутилки „Перие“ и четиринадесет шоколадчета „Сникърс“. Спомнил си бе, че като дете е ял шоколад; кътал го бе, докато и последната скъпоценна трошица не се разтопи като мечта на върха на езика му. Сега разполагаше с цели шепи. Натъпка едно в устата си — цяло — и задъвка. Остави се на вкуса да го завладее, като не спираше да си мисли какви лайна бе свикнал да дъвче. Представи си как би го гледал Уили — отдавна загиналото момче от тактическия взвод — как очите му щяха да станат по-големи от цялата му глава, докато го питаше с недоверие: „Майка му стара, сержанте! Напипа цели четиринайсет, а?“ Рийс глътна първото и отвори второ — за Уили.
Заразглежда списанието. Няколко статии. Прескочи ги и стигна до рекламите. Божичко, какъв прозорец към света му предлагаха те! Гледаше втрещен, онемял. Жените, които бе видял по улиците през деня, му се сториха невероятно красиви, толкова чисти и нежни. Изключително трудно му бе да ги свърже с нещо познато.
Тези тук обаче бяха нещо съвсем различно. Жени-фантазия. Изящни, безупречни, невероятни, с лъскави, лишени от изражение лица, ако се изключи пресметнатото начупване на устните или прелъстителната усмивка, нарисувана от точната четчица на майстора-гримьор. Дългите вратове и нежните ръце му се струваха слаби, а маникюрите — непрактични и упадъчни, като на някой мандарин. Мина му през ум, че нито една от тези сърнички на висшата мода не би изтраяла и няколко минути във времето, от което идваше, и това пооблекчи болката му. И въпреки това усети как белязаните му мазолести пръсти галят красотата на фигурите им, наподобяващи порцеланови статуетки — красота, която възприемаше с повишена болезненост именно заради нейната крехкост. Крехкост, която бе изключено да оцелее в собствения му мрачен свят с неговите остри като бръснач правила за оцеляване.
Главата му се отпусна върху рамката на вратата. Тапицерията под него се проявяваше като прелъстителка, мамеща го все по-дълбоко в мекото си тяло, нашепвайки му да си почине — само за миг. Сети се за всички онези неща, които никога нямаше да притежава и за онова, за което най-силно копнееше, за което бе мечтал цял живот, което сега бе толкова наблизо, а на него му бе забранено да го има.
Погледът му се зарея през предното стъкло отвъд телената ограда, към дебелите стоманени вериги на булдозера, който бавно и систематично дъвчеше разораната земя. Ревът и тракането на веригите дънеше в главата на Рийс, а очите му…
… се фокусираха върху чифт огромни блестящи вериги на около четиридесет метра от него. Приближаваха го. Стържеха гладно през окъпаното от лунна светлина поле от железобетон и плюеха изпод себе си безжизнени колони, натрошени дъски, парчета облекло и кости.