Хиляди кости. Цели планини.
Почернели и овъглени от пожари, които бяха се превърнали в спомени още по времето, когато Рийс се бе родил. Стояха натрупани на тъжни купчини и се срещаха толкова често, че никой от познатите му не си даваше сметка за това, как контурите на местността на места са оформени от човешки останки.
Рийс наблюдаваше спокойно как черепите попадат под веригите на ловеца-убиец. Безмесните лица, които се завъртаха и попадаха в плоските метални зъби, не му говореха нищо до един миг, в който празните орбити на нечий череп му хвърлиха поглед, който сякаш казваше: И ти.
Оттогава спря да ги гледа.
Лицето му още нямаше белезите, които щяха да се натрупат през идните години. Току-що бе навършил шестнадесет.
Веригите се приближаваха бързо. С трясък. Повече от оглушителен. Извън нормалното човешко възприятие. Звукът се превърна в нещо материално, което дереше мозъка му, тресеше, теглеше и разкъсваше тялото му.
Рийс видя взривове. Калейдоскопичен океан от експлозии с всички цветове на дъгата присвяткваше на хоризонта. Интервалът „светкавица-тътен“ бе хилядна от секундата. И се скъсяваше. Приближаваха се. Затваряха периметъра с високоексплозивен порой: нахлуваха, блъскаха и вдигаха почвата до облаците. Вече не се различаваше кое е земя и кое — небе.
По разбития пейзаж лазеха прожектори. Издирваха разпръснатите островчета човешка болка. Търсеха, опипваха, шареха.
Рийс се бе проснал по корем сред развалините на взривен жилищен блок. Ноздрите му бяха изпълнени с острата миризма на горяща плът и влажна пръст. Потуши непреодолимото си желание да побегне и да се зарови в дълбините воняща пепел под себе си.
Ако се паникьосаш — ще умреш, каза си Рийс. Не се поддавай на паниката. Вграденият в каската му кинескоп бе престанал да действа. Опита се да го настрои. Късно. Никаква визуална връзка с Центъра. Добре поне, че наушниците и шлемофонът работеха Чуваше надвикващите се картечни залпове от искания, идващи от бойното поле, а освен тях — и гласове на мъже и жени. Някои крещяха в предсмъртна болка, други молеха за още боеприпаси, прикриващ огън, санитари и извеждане.
През рамо хвърли поглед на единствения оцелял боец от дванадесетте в екипа му — ефрейтор Феро, мрачна, изнемощяла сапьорка. На петнадесет години от миналия вторник и въоръжена до шибаните си зъби. Не се отделяше от Рийс. Лепнала се бе като сянка за своя пряк началник.
Вдигна очи към бомбардираните кули на срутената сграда и на фона на нощното небе видя движещо се тъмно тяло — бойницата на чудовището. Прожекторите му шареха из развалините. Рийс провери колко пулсиращи заряди са останали в уестингхауса. Останал бе с един-единствен плазмен заряд. Стреляй! Заслепи копелето! Рийс се прицели в очите му — инфрачервените обективи на оръдейната кула.
Вдигна оптическия мерник на пушката — Хайде, давай, давай! — взря се в кинескопа на мерника — Движи се, майка ти стара, движи се! — и изстреля заряда високоенергийна плазма.
Свръхчувствителните обективи на ловеца-убиец избухнаха в дъжд от стъкло и разтопени микрочипове.
Но тогава и лъскавият черен звяр стреля.
Рийс и Феро успяха да изскочат от сградата, а чудовището превърна в пара онова, което бе останало от нея. Но Рийс бе успял да го ослепи от едната страна. Добре. А сега ще те ликвидирам, каза си той.
Придвижи се бързо, като настървена котка. Виждаше нещата с такава бързина, че не всичко успяваше да възприеме. Очите му мернаха тяло на дете, момче на десетина години, пробито точно в средата от димяща дупка, стиснало разбита древна пушка М-16, с лице втренчено в нищото. Още трупове. Някои в униформа. Други в дрипи. Жени, старци, деца. Мъртъвци.
Последваха още взривове. Попаденията бяха разсеяни и се приближаваха от изток — от Рексфорд към Шеърбърн — като помитаха всичко по пътя си.
Рийс се изтърколи в тъмен бункер. Дупка за плъхове. Пълна с човешки същества, стиснали кални оръжия, сгушили се едно в друго срещу носещата се отвън смърт. Чуваха се хлипове. И писъци. Заревото на експлозия освети лицата им. Някои бяха деца.
Войници в кошмарна война.
Защо, по дяволите, още се мотаят тук? Бяха му казали, че зоната ще е очистена за сапьорския му екип. Рийс се бе заклел да унищожи чудовището.
— Къде е командирът ви? — извика.
Отговорът бе изписан по лицата им: там някъде навън. Изпържен.
— Ставай! — изрева. — Оттегляй се.
Не помръднаха. Стояха като замръзнали. Страхът бе унищожил способността им да мислят. Задърпа ги да се изправят на крака, повлече ги, почти ги изхвърли от бункера.