Внезапно по наелектризираните му мозъчни клетки изпращя първичното съзнание, че съдбата го ебава. Продухва му ушите, наранява мъжеството му. Вдигна ръка с щръкнал среден пръст. Готов бе да се сбие със съдбата. И по-тежки противници е срещал. Земята, например. И тя се ебава с него. Люлее се под краката му като змия, пъхната в електрически контакт.
Макар да я яздеше като сърфист, и то професионал, с усет за движенията и, борейки се за надмощие, земята надви. Вдигна се и го трясна по лицето, при това яко. Видя бял проблясък, чу далечния си стон, после попипа цицината на челото, където го бе нацелил паркингът. Изсмя се. Чу, че и приятелите му се хилят, вероятно на самия него. Джони — нисък, бърз и адски гаден. Обикновено му викаха Котекс Тампона. И Рик — висок, кокалест, като призрак в съдрания си тренчкот. Приятелчета. Обичаше ги. Мразеше ги. Путьовци: Що не вземе да пореже някой от тях тая нощ? Зърна няколкото неотворени бутилки бира до основата на монетния телескоп, около който танцуваха Котекс и Рик. Бяха на площадката за наблюдения в самия край на паркинга, на милиони мили от самия него. И въпреки това ги чуваше, сякаш са на десетина метра. От масивния касетофон „гето-бластер“ се носеше „Да си направим война“ на Фиър.
Започнаха от дискотеката „Катей“: куфяха до самата сцена, вяха ръце, навиха динамото. Когато излязоха, енергията от адреналина се разля по улицата чак до паркинга, където им се изежиха някакви селянчета.
Котекс наби главата на единия през прозореца на пикапа и другите го духнаха. Динамото се завъртя още по-бързо, адреналинът в кръвта се смеси с кокаина и създаде смразяващо-горещо вихрено чувство.
Натовариха се на шевролет-малибуто на Рик и зашариха като акули — гладни и без посока — докато накрая се озоваха сред хълмовете. Марк се издрайфа на сухо. Или пък се засмя. Понякога не усещаше разлика между двете. Котекс и Рик вече се биеха. Или им беше нужно доста време да паднат един връз друг. Само да не счупят бутилките. Защото бе жаден. Достатъчен повод да пореже някого. Залази към тях.
Под закрилите небето и приближаващи се към обсерваторията дъждовни облаци блесна светкавица. На Дел хич не му се щеше да се мокри на слизане по Върмонт Каньон, затова даде малко повече зор на хидравликата и контейнерът трясна върху асфалта. Изтегляше вилката, когато над главата му пак се изсвятка. Тоя път бе съвсем наблизо, точно над камиона. Представи си заглавието: „Работник от чистотата убит от гръм“. Само това липсваше. Ръгна лоста на първа. Натисна газта, двигателят прикашля и спря. В същото време угаснаха и фаровете, заглъхна и Би Би Кинг.
Пак я осрахме, рече си. Повреда на майната си и на седем стръмни километра от най-близкия телефон.
Завъртя повторно ключа. Нищо.
— Копеле мръсно!
Трети опит. Бендиксът изобщо не чукна.
Твърдата коса щръкна на тила му. Сигурно от вътрешния глас, който го подсети, че уокманът е на батерии и няма причина да спре само защото камионът прави номера. Или пък от сякаш заредения с ток въздух. Изтресе един юмрук на таблото.
— Гадна таратайка! И китайска пара не струваш…
Всичко това бе изръмжано почти без глас и Дел тъкмо се изпомпваше да избухне, когато стана нещо далеч извън възможностите на ония мърльовци от гаража. Около камиона и над покрива на кабината се започна святкане, сякаш хиляди фотоапарати го щракаха едновременно. Завъртя пак ключа. Няма начин. Никакви тоци. В този миг огромна енергийна стрела разсече атмосферата и изсвистя като змия по ръба на един от контейнерите. Каквото и да беше, ставаше по-лошо. Дел инстинктивно пусна металните ключове, дръпна от ушите си металните слушалки и рязко вдигна лакът от металната облегалка. Ботушите му бяха гумени. Дали бяха добър изолатор? Чакай сега: изолаторите спираха ли тока, или го пропускаха? Мамичко, не ме оставяй да се изпържа! Въздухът пращеше и виеше подобно на радио, оставено между две станции, докато музиката се кривеше в дисонансен вой. Пращенето се засили, все едно грамофон на седемдесет и осем оборота набираше инерция. Настръхналият въздух около камиона се превърна в тежък бръм, като от мощен трансформатор, който предупреждава: „Не пипай! Опасно за живота!“
На Дел му идеше да зареже всичко и да хукне, но бе сигурен, че ха е мръднал, ха е умрял. Това не бе някаква обикновена светкавица. Хаотично пресичащи се и извиващи се лилавобели линии от енергия облизваха камиона, стрелваха се като гущерови езици и галеха метала на кабината.
Видя как бесният танц на енергията я сви в голямо кълбо камшичена светлина. Със събирането на стрелите топката като че стана по-светла. Косата на Дел зашумя, сякаш я повя бриз, макар стъклата да бяха вдигнати догоре. После косата му се втвърди и щръкна право нагоре, като на оня пънкар. Не защото го бе шубе, макар когато профуча покрай оня преди трийсет секунди да се бе поуплашил и едва сега започваше да осъзнава ужаса. А защото статичното електричество бе навсякъде и изпълваше дори кабината с първичния щипещ аромат на йонизиран въздух.