Без да обръща внимание на полусериозния й тон, Джинджър се изсмя сърдечно и отвърна:
— И съм сигурна, че щеше да се справиш. Пази си силите за Мистър Порше довечера.
Участък Рампарт
Полицейско управление Лос Анджелес
6:31 следобед
Едуард Тиодор Тракслър пристъпи предпазливо от стаята за отдих в оживения коридор на отдела за въоръжени обири и убийства на ПУЛА.
Едър черен мъж на четиридесет и няколко години, солиден като монолит, Тракслър крепеше внимателно с два пръста горещата пластмасова чашка с кафе и слаломираше между препятствията подобно на мечка, качена на летни кънки. Избегна някакъв съпротивляващ се арестант с белезници и се насочи към по-безопасната зона покрай дясната стена. Успях, похвали се сам, без да разлея нито капка.
Зает бе с прочутото си „върховно постижение на натрапчивата невроза“: едновременно да дъвче дъвка, да пуши цигара и да пие кафе.
— Ей, Ед — чу Тракслър гласа на сержант Хал Вукович. Обърна се и изчака своя върлинест и изнурен партньор.
Вукович бе леко задъхан. Обърнал бе участъка наопаки, докато открие шефа си. Настигна Тракслър и положи тежко съчувствена ръка върху рамото му. Тракслър направи гримаса — китката му се обля с вряло кафе. Вукович посочи с глава двете папки в ръката си и вдигна вежди, в смисъл: „Чакай да видиш тая история. Толкова е гадна, че чак не е смешна.“ Подаде една от папките на Тракслър и отвори вратата към кабинета им.
Тракслър остави неохотно вече полупразната чаша с кафе — повечето от което бе отишло по ръкава му — и постави на върха на носа си очилата за четене. Най-отгоре в картонената папка се мъдреше цветна снимка, двайсет на двайсет и пет сантиметра, направена от екипа по съдебна медицина и изобразяваща горната част от торса на жена, просната на пода и облята с кръв, която би трябвало да е в нея.
— Какво е това? — попита Тракслър и нетърпеливо почука по снимката. Вукович кацна на ръба на белязаното от хиляди кафета бюро на Тракслър.
— Мъртво момиче — рече и неволно се засмя с една от онези нервни рефлекторни усмивки дето цъфват на лицето, когато няма абсолютно нищо смешно.
— Това и аз го виждам.
Усмивката угасна. Тракслър чакаше, загледан в мъртвата жена. Куп такива снимки бяха минали вече през ръцете му. Всички бяха гадни, но нищо извън обичайното.
Вукович запали „кемъл“ без филтър и подхвана:
— Сара Хелън Конър. Трийсет и пет. Простреляна шесткратно от по-малко от три метра. Едрокалибрено оръжие…
— Тия са истински, нали знаеш? — прекъсна го Тракслър и посочи очилата си.
Вукович му подаде безмълвно и другата папка.
— А това какво е?
— Мъртво момиче номер две — отвърна Вукович, сякаш това обясняваше всичко. — Изпратиха ни я от участъка Вали днес следобед.
Тракслър се втренчи в окървавеното, надупчено от куршуми тяло на друга жена. От пръв поглед й личеше, че е мъртва. Но това не обясняваше кой знае колко.
— Убеден съм, че искаш нещо да ми кажеш — рече Тракслър с престорено безгранично търпение.
Вукович се надигна сериозно от бюрото и издърпа изпод снимката формуляра с данните на жертвата. Вдигна го пред очилата на Тракслър.
— Виж името, Ед.
Тракслър погледна нетърпеливо. Спря. Какво? Погледна пак и го прочете втори път — бавно.
— Сара Ан Конър. Вярно ли е? — попита.
Вукович кимна. Тракслър продължаваше да не е убеден, че това не е някаква сложна проява на изчанченото чувство за хумор на партньора му. Зачака смигането и усмивката, обозначаващи край на майтапа.
Но Вукович не се смееше.
— Занасяш ли ме? — попита с недоумение Тракслър.
Партньорът му поклати безгласно глава. Не бе никак смешно, дори за него.
— Има и още, Ед — рече сериозно.
Вукович разрови папката и измъкна други две снимки. Левите крака на двете жертви в едър план: полупрозрачната бяла кожа, дръпната равномерно назад като отвратителна обвивка на бонбон, за да разкрие гадните червенобели тайни под себе си. Разрезите създаваха изключително тревожно усещане. Бяха идеално прави и равни. И абсолютно еднакви и при двете жени. Абсолютно. Сякаш са ги правили на конвейер. Тракслър усети как гневът му се разбужда в определеното му отделение в мозъка и заедно с него разглежда кръвопролитието. Що за гадост е способен да стори човек на себеподобните си?
Двамата детективи се сгушиха един до друг под процеждащата се през щорите шарена светлина като монаси, съвещаващи се с приглушени гласове над гроба на здравия разум.
— И двете разрязани от глезена до коляното. По един и същ начин. И само левия крак. Един и същ хирург — излишно добави Вукович. Нервната усмивка пак се мярна и угасна. — Гадно, майка му стара.