В подземния гараж бе тъмно; само тук-таме голите крушки от тавана хвърляха по някое петно студена светлина. Точно над хондата й крушката бе изгоряла. Какво друго, рече си. Стъпките й отекваха зловещо. Помещението отсега бе почти празно. Повечето наематели на сградата вече се веселяха някъде.
Коленичи до скутера и занаглася шифъра на катинарчето. Изведнъж спря. Това не беше ли някакъв звук? Огледа гаража. Шест коли и един мотоциклет. Една от колите, паркирана в мрака близо до изхода, почти не се виждаше. Сигурно е чула ехото от собствените си действия.
Сети се за ужасните убийства на Тереса Салдана и Сал Минео, а мисълта пролази по гръбнака й и кацна на върха на шията. Набързо прибра веригата и се метна на хондата. Това пък ако не е тъпа смърт — да те пречукат в собствения ти гараж. И то на връх ден като днешния…
Потръпна, вдигна ципа на якето и запали скутера. Моторът запърпори успокоително. Поотпусна се и стисна кормилото. Новината от следобедните часове я бе подсетила за това, че и тя самата е смъртна и колко незначителна би била личната й кончина: „Сара Джинет Конър, сервитьорка, мъртва на деветнадесетгодишна възраст.“ Още едно име по телевизията, което никому нищо не говори и забравено още преди да започнат да съобщават резултатите от университетските баскетболни мачове. Осъзна, че мисълта се е въртяла из главата й цяла вечер, че именно тя бе подклаждала обичайните й опасения от празния гараж, докато ги бе превърнала в нерационален страх. У нея се надигна чувството, че е следена, изучавана отблизо, от някакво злонамерено присъствие.
Вдигна стойката и отпърпори към колите. На минаване покрай прашната сива лимузина надникна и видя, че в нея няма никой. На рампата спря и се огледа за напречното движение. Ако бе погледнала назад, щеше да забележи изправящата се на предната седалка фигура, която положи белязаните си ръце върху волана.
Кайл Рийс.
Щом я видя да минава през заключващата се входна врата в 20:19 ч.. закова очи в нея и регистрира целта. Сара Джинет Конър. Същата като на снимката. И точно навреме. Нямаше начин да не е тя. Усещаше го вътрешно. И въпреки това не можеше да повярва докрай. В гърдите му забушуваха противоречиви чувства, та му се наложи да свали поглед от нея и да залегне, преди да го е забелязала. Чу как скутерът запали и мина покрай него и бе почти сигурен, че и тя ще чуе тътена на сърцето в ушите му.
Когато се изправи, тя вече се готвеше да завие надясно. Затърси кабелите, за да запали колата. Чувството за дълг успокои ръцете му и фокусира мислите му като спускаща се спирала единствено върху онова, което трябваше да стори, за да изпълни задачата. Цел. Преследвай. Прехвани. Когато Сара излезе на улицата, той не беше далеч зад нея.
ПУЛА
Участък Рампарт
7:44 вечерта
В мига, в който Тракслър отвори вратата на конферентната зала, попадна в бурята от прожектори и брътвежа на струпалите се в коридора репортери. Бяха двайсетина, най-вече от местната преса. Освен тях присъстваше и екип от известното новинарско предаване „Айуитнес Нюс“ и операторите се натискаха да минат напред за кадър.
Тракслър ги изгледа с неприязън, после се приготви да пробяга през шпалира и да се шмугне в безопасността на кабинета си, само на три метра оттам.
Набута се в тълпата репортери с вика „Нямам какво да кажа“ още преди да е чул първия въпрос. Ненавиждаше тези сцени. Нямаха нищо общо с работата, за която бе учил, освен дето я правеха още по-неприятна. Хвърли поглед към подскачащите и люлеещи се лица пред себе си. Нито капка самоуважение. Божичко, как ненавижда репортерите.
Репортерът на „Айуитнес Нюс“ — чиста проба манекен с микрофон — застана на пътя на Тракслър. Камерата вече работеше. Тракслър спря и закова очи върху копелето. Беше го виждал по телевизията. Дрисльо. Репортерът отвърна с мигновена усмивка, после влезе в ролята си на сериозен журналист-герой.
— Лейтенанте, съзнавате ли, че двете убийства са извършени по реда, в който имената на жертвите фигурират в телефонния указател? — попита с тон, в който се съдържаше намекът, че Тракслър като нищо може да се окаже последният човек на земята, който не е чул този факт. „Естествено, че знам, лайно тъпо.“
— Нямам какво да кажа — отвърна безизразно Тракслър, отмести репортера и продължи пътя си.
Баражът от гласове се надигна повторно. Всеки гледаше да не обръща внимание на другите, да надвика останалите. Най-после, както става винаги, бърборенето на мнозинството се подчини на моментната победа на един.
— Ей, лейтенанте, дай да играем честно, а? И ние си вадим хляба — провикна се някой, изразявайки мнението на братството.