Точно този момент Тракслър никога не пропускаше. Спря с ръка върху дръжката на вратата и се обърна с лице към тълпата. Изгледа ги и пое въздух, сякаш бе поразен от неоспоримата логика на току-що чутото. Над насъбралите се се възцари тишина. Очите им се впериха в него. Сега щяха да научат новото.
— Виждате ли това? — попита Тракслър и посочи вратата. — Това е кабинетът ми. Тук живея. Заповядайте по всяко време.
Шмугна се вътре, преди репортерите да успеят да направят последен отчаян опит да привлекат вниманието му.
Клатейки с отвращение глава, Тракслър трясна вратата и гласовете утихнаха. Добра врата, рече си. Почти не пропуска звук.
Вукович вдигна поглед от разтворената на бюрото папка и му се усмихна разбиращо. Цяла вечер бяха под обсада. Дори едно изпикаване се превръщаше в цяла драма.
Тракслър изплю старата дъвка и разпечата нова. Хвърли поглед към партньора си, който като че се бе вглъбил в подробностите на лъскавите кървища, разположени върху снимката двадесет на двадесет и пет сантиметра, която държеше в ръката си. Не си казаха нищо. Подобно на стара семейна двойка, всеки бе свикнал с присъствието на другия и не изпитваше нужда да изпълва мястото между тях с думи, освен за нещо важно.
Или ако му доскучаеше.
Тракслър запали цигара и отвори чекмеджето на бюрото. Рови из бъркотията, докато откри аспирин и си сипа пълна шепа. Дръпна яко от цигарата и се пресегна за кафето. Разбърка го. На повърхността се бе оформил мазен слой. Тракслър му посвети цяла секунда. За прясно кафе трябваше да мине по коридора. Сиреч, да излезе пак. Майната му, си каза, метна аспирините в устата си и надигна чашата.
Мислеше за третата Сара Конър. Продължаваше да им се изплъзва. Цяла вечер се мъчеха да установят връзка с нея. Без полза. Боеше се, да не би вече да лежи на някой под с разрязан крак и пръснат череп. От отдела за контрол на движението се бе сдобил с копие от снимката на шофьорската й книжка и от два часа я гледаше втренчено, мъчейки се да разшифрова нещо в образа. Или от него. Но в лицето й нямаше почти нищо, което да му подскаже каквото и да било. Например къде би могла да се навърта, или с какъв вид хора общува. Нищичко.
— Успя ли да я намериш?
— Конър ли?
— Ъ-хъ.
— Не. Стигам единствено до автоматичния й секретар.
Тракслър остави чашата и закрачи напред-назад, прехвърляйки на ум всичко, което знаеше. Ненавиждаше чувството за безсилие, което му се налагаше да преживее.
— Изпрати патрул — каза.
Вукович остави папката и се изправи на стола. Познаваше Тракслър достатъчно добре, за да предположи какво следва. Засега бяха сторили всичко възможно. Нямаше да е зле Ед да се отдаде на марихуана, медитации или мастурбация. Каквото и да е — стига да му подейства успокоително.
— Изпратих патрул — отвърна. — Но никой не отваря вратата, а управителят на сградата е излязъл.
Но Тракслър изобщо не го слушаше.
— Обади й се — каза.
— Току-що го направих.
— Опитай пак — заповяда Тракслър.
Вукович изморено вдигна телефона и набра номера. Тракслър разпечата нова дъвка, хвърли я при първата и протегна ръка към пакета с цигари. Празен. Майната му.
— Дай една цигара.
— По две наведнъж ли си почнал да пушиш? — попита Вукович и посочи запалената „палмал“, която Тракслър държеше в другата си ръка. Тракслър я изгледа така, сякаш я виждаше за пръв път. Сви рамене и дръпна от цигарата.
— Същата история — рече Вукович и затвори телефона.
Трясъкът на слушалката прекъсна записа на чуруликащия глас на Джинджър насред думата. Вукович изгледа шефа си, седнал на ръба на бюрото в другия край на стаята. Тракслър разтриваше слепоочията си и размишляваше. Измърмори нещо.
— Какво каза? — попита Вукович. Тракслър вдигна уморени, кръвясали очи.
— Знам как ще го кръстят. Отсега го чувам. — Някаква далновидност бе родила утрешните заглавия пред очите му. Тракслър хвърли фаса на пода и го настъпи. — Неминуемо ще е „Убиецът по телефонен указател“ — каза с категоричен тон и отново потъна в размисъл.
И Вукович си представи сутрешните вестници.
— Ненавиждам раздуваните от пресата случаи — рече, — особено, когато става дума за откаченяци.
Сведе поглед към папката и я запроучва за ен-ти път. С надеждата, че е пропуснал нещо и със съзнанието, че не е.
Внезапно Тракслър се изправи.
— Къде отиваш?
— Ще направя изявление за печата. Защо пък и ние веднъж да не накараме тия дрисльовци да ни помогнат. — Отново се бе превърнал в заряд от енергия. Поправи вратовръзката си и отупа пепелта от сакото. Дори се усмихна. — Ако успеят да предадат това по телевизията до единайсет, току-виж се обадила.