„Здравейте, заяви весело Джинджър. Ха-ха. Излъгах ви. Разговаряте с машина, но не бъдете лош с нея. И машините имат нужда от обич. Кажете й онова, което ви е на душата и Джинджър, това съм аз, или Сара ще ви се обади при първа възможност. Изчакайте да чуете звуковия сигнал.“
Терминатор бе тръгнал да излиза от стаята, когато от високоговорителчето долетя гласът на Сара. Трескавият й тон му подейства като стръв. Достатъчно му бе да чуе „Джинджър, обажда се Сара. Вдигни слушалката, ако си там“, за да се върне в стаята.
Сара продължи: „Намирам се в едно заведение на Пико Булевард. Казва се «Тек Ноар». Адски ме е страх. Някакъв тип ме преследва. Надявам се скоро да чуеш този запис. Трябва да дойдете с Мат да ме вземете оттук… Моля ви.“
Връзката се прекъсна.
Терминатор преразгледа вариантите и с бързи и логични движения започна да обискира стаята.
Достатъчни му бяха тридесет и седем секунди, за да открие нещо полезно: чекмедже със студентска карта. На нея — снимка, а под снимката — име: Сара Конър. Терминатор фокусира зрението си върху фотографията и я запечата най-подробно в паметта си. Сега щеше да я познае, щом я види.
Някъде отдалеч долетя вой на полицейски сирени. Терминатор захвърли картата и вдигна следващото нещо в чекмеджето — тефтерче с адреси и телефонни номера.
Броят на сирените в нощта се увеличаваше, а и се чуваха от все по-близо.
Терминатор нямаше време да преглежда тефтерчето. Пъхна го в джоба си, излезе на балкона и се спусна на улицата. Предстоеше му работа.
В апартамента останаха живи само две неща: големият фикус и Пъгсли. Гущерът се бе свил върху библиотеката и през процепа между завесите видя как фигурата на мъжа се стопи в уличните сенки.
„Тек Ноар“
10:24 вечерта
Най-сетне Сара успя да се свърже с жив човек. Обясниха й, че трябва да се обади на лейтенант Ед Тракслър и й дадоха номера му. Почти разплакана, но упорита в намерението си, тя изрови още монети и набра номера. След миг говореше с друга телефонистка, която на свой ред я помоли да чака. Мигът прерасна в безкраен кръг от безплодно съществуване.
ПУЛА
Участък Рампарт
10:28 вечерта
На тринадесет километра оттам, Ед Тракслър влизаше с двадесет и седмата си чаша кафе за деня, когато излегналият се на стола Вукович се протегна и вдигна слушалката на звънящия телефон.
— „Убийства“ — съобщи вяло върлинестият сержант. После се изправи на стола и тревожно се обърна към шефа си. — Ед, тя се обажда.
Тракслър сграбчи слушалката.
— Сара Конър? На телефона е лейтенант Тракслър.
Сара бе готова да се разплаче — данък на страха, който я бе обзел през последните няколко минути, и отчаянието, че точно хората, които трябваше да я пазят, си я прехвърляха безразлично един на друг. Извика отчаяно:
— Слушайте… Лейтенанте, не ме карайте да чакам и не ме прехвърляйте на друг отдел.
Гласът му изведнъж стана загрижен:
— Не се тревожете. Няма — каза. — Сега се отпуснете. Знаете ли къде точно се намирате?
За пръв път през цялата вечер Сара усети, че на някого не му е все едно какво става с нея. Успокоителният глас на Тракслър бе като одеяло, с което да обгърне раменете си и да се предпази от заобикалящия я кошмар.
— Къде се намирате? — повтори той.
— В един клуб — отвърна тя. — На име… ъ-ъ… „Тек Ноар“…
— Знам го — прекъсна я Тракслър. — На Пико.
— Да, но не искам да излизам — избъбри Сара. — Струва ми се, че ме преследва някакъв.
— Добре, мис Конър. Чуйте ме — каза Тракслър, насилвайки гласните си струни да са спокойни. — И слушайте внимателно. Намирате се на обществено място. Там ще сте в безопасност, докато пристигнем.
— Кога ще дойдете? — попита Сара разтревожено.
— Моментално. Тръгваме — отвърна Тракслър бързо. — Стойте на видно място. Не излизайте навън, нито дори до тоалетната. Колата ни ще дойде за нула време.
— О’кей — каза Сара. Тракслър затвори.
„Тек Ноар“
10:31 вечерта
Пред входа на клуба настъпи леко раздвижване. Привлече вниманието на онези в близост до вратата. Но и те бързо извърнаха глави с уплашено безразличие.
През вратата влезе мъж. Огромен мъж във възтясно сиво яке и мотоциклетистки полуботи. Движенията му бяха плавни, оглеждаше за миг лицето на всеки един от струпалите се около вратата, после бързо преместваше поглед върху следващия. Лицето, което търсеше, не бе сред тях.
Мина покрай касата. Жената се показа отвътре и изгледа гневно отдалечаващия се безразличен гръб.
— Ей — провикна се към бияча. — Тоя не си е платил.